Жорж Санд - Индиана

Не можеше да се ориентира, защото с настъпването на нощта се спусна мъгла — есенна мъгла, която под бледата лунна светлина изглежда още по-смътна и измамна. От големите локви, с които бяха осеяни горските поляни, се излъчваха гъсти изпарения; когато Сивушка ги прекосяваше, разбираха, че гази във вода по плискането и по затруднението, с което измъкваше краката си от калта.

Най-сетне излязоха на хубав прав път и Жермен се помъчи да разпознае местността, тогава разбра, че е сбъркал посоката. Татко Морис, като му обясняваше откъде да мине, му беше казал, че щом излезе от гората, трябва да се спусне по много стръмен склон, да премине огромна ливада и да прекоси реката през два брода. Беше му поръчал да премине предпазливо през реката, защото в началото на този сезон често прииждала от проливните дъждове. Като не видя нито склон, нито ливада, нито река, а пусто равно поле, бяло като снежна пелена, Жермен се спря, огледа се за някоя къща, почака някой минувач, всичко беше напразно. Тогава се върна обратно и влезе в гората. Мъглата все повече се сгъстяваше, луната съвсем се скри, пътищата бяха ужасни, тресавищата — дълбоки. На два пъти Сивушка едва не падна; както беше натоварена, тя едва се задържаше и макар още да пристъпваше разумно и да заобикаляше дърветата, големите клони удряха тримата ездачи, а това беше опасно. При един такъв удар шапката на Жермен се търкулна и той едва я намери. Малкият Пиер беше заспал и се беше отпуснал като чувал в ръцете на баща си, тъй че Жермен го поддържаше и не можеше добре да направлява коня.

— Също като че ли сме омагьосани — каза той и се спря, — горите не са големи, само пиян може да се изгуби из тях, а ето, кажи-речи, два часа се въртим и не можем да излезем. Сивушка само за едно си мисли, как да се върне в къщи, тя ме подмами. Ако искаме да се приберем, трябва само да я пуснем да върви накъдето тя желае. Да, но може би сме само на две крачки от целта и трябва да сме луди да се откажем да стигнем и пак да извървим тоя дълъг път. Просто не знам какво да правя. Не виждам ни небе, ни земя, страх ме е детето да не хване треска в тая проклета мъгла или да го смачкаме, ако конят падне.

— Няма защо да упорствуваме повече — каза малката Мари. — Да слезем от коня, Жермен. Дайте ми детето, ще го нося и ще го загърна добре. Вие водете коня за юздите, като тръгнем пеш, може би ще виждаме по-добре.

След тази предпазна мярка поне нямаше опасност да паднат от коня, защото мъглата се стелеше все по-гъста и като че ли прилепваше до влажната земя. Трудно им беше да вървят и скоро тъй се измориха, че щом стигнаха на сушина под големите дъбове, спряха. Малката Мари беше цяла в пот, но не се оплакваше и не се разсейваше. Гледаше само детето; седна на пясъка, сгуши го на коленете си, а Жермен разгледа околността, като омота преди това повода на Сивушка за едно дърво.

На нея обаче това пътешествие много й беше омръзнало, тя се освободи, скъса ремъците, хвърли няколко чифтета и сви встрани от сечището, като с това показа, че няма нужда от ничия помощ, за да си намери пътя.

— А така — каза Жермен, след като се опита да я улови и не успя, — ето че сега ще трябва да вървим пеш, а как ще намерим пътя, като се налага да преминем реката? И каква е вода по пътищата… сигурно и ливадата е наводнена! Други пътеки не знам. Ще трябва да почакаме мъглата да се разсее, все няма да трае повече от час-два. Когато просветлее, ще потърсим някоя къща, първата край гората. Сега обаче не можем да излезем. Има яма, има блато, не знам какво е пред нас, нито какво е било зад нас, така се обърках, че не се сещам от коя страна дойдохме дотук.

— Да се въоръжим с търпение, Жермен — успокои го малката Мари. — Не ни е толкова лошо на тази височинка. Дъждът не прониква през листата на дъбовете, можем да запалим огън, напипвам сухи съчки, ще пламнат. Нали имате огън, Жермен? Преди малко пушехте с лулата.

— Така е, ама огнивото ми беше на седлото, в дисагите, заедно с дивеча, който носех на бъдещата невеста. Тая проклета кобила отнесе всичко, дори палтото ми — ще го изгуби и ще го изпокъса по клонаците.

— Не, Жермен. Седлото, палтото, дисагите, всичко е на земята, в краката ви. Сивушка скъса подпръга и изхвърли всичко, преди да избяга.

— Прави боже, тъй си е! — възкликна Жермен. — Ако намерим опипом сухи съчки, можем да се изсушим и ще се посгреем.

— Това не е трудно — каза малката Мари, — пълно е със съчки, усещам ги под краката си. Дай ми първо седлото.