Жорж Санд - Индиана

— Сигурно е заблудено животинче — каза той — или пък е умряло, защото не мърда. Може би някой го търси. Трябва да погледна.

— Не е никакво животно! — извика малката Мари. — Това е заспало дете! Вашият Пиер!

— Не може да бъде! — каза Жермен, като слезе от коня. — Виж го ти този малък нехранимайко къде е заспал, далеч от къщи, в канавката, където може да го ухапе змия!

Той вдигна на ръце детето; то отвори очи, усмихна се, обви врата му с ръце и каза:

— Татенце, нали ще ме вземеш със себе си?

— Ще ти кажа аз на тебе, все същата песен ми пееш! Какво правите тук, непослушни Пиер?

— Чаках татенцето да мине — обясни детето. — Гледах, гледах към пътя и заспах.

— Ами ако бях минал, без да те забележа? Щеше да останеш тук цялата нощ и вълкът щеше да те изяде!

— О, аз си знаех, че ще ме видиш — отговори уверено малкият Пиер.

— А сега, моето момче, целуни ме, кажи довиждане и бързо да се връщаш в къщи, преди да са седнали на вечеря.

— Значи, не искаш да ме вземеш! — извика малкият и започна да си търка очите, за да покаже, че има намерение да се разплаче.

— Знаеш много добре, че баба и дядо не разрешават — каза Жермен, позовавайки се на авторитета на старците, като човек, който не разчита особено на собствения си авторитет.

Но детето не искаше нищо да чуе. То се разрева и възрази, че щом баща му може да води малката Мари, може да вземе и него. Обясниха му, че трябва да преминат през големи гори, че в тях има зли зверове, които изяждат малките деца, че Сивушка не може да носи трима души, че тя е заявила това още преди да тръгнат, и че там, където отиват, няма нито легло, нито храна за малки момченца. Всички тези чудесни доводи не убедиха малкия Пиер. Той се хвърли на тревата, започна да се търкаля, като викаше, че татенцето вече не го обича и ако не го вземе със себе си, нямало да се върне в къщи нито през деня, нито през нощта.

Бащинското сърце на Жермен беше меко и нежно като сърцето на жена. Смъртта на жена му, грижите, които полагаше сам за децата си, мисълта, че клетичките са без майка и имат още по-голяма нужда от обич, го бяха направили такъв; той се бореше със себе си, още повече че се срамуваше от слабостта си и се мъчеше да я прикрие пред малката Мари. Пот изби по челото му, очите му се зачервиха, беше готов да се разплаче. Най-сетне се престори на разгневен, но като се обърна към малката Мари, за да я призове за свидетелка, видя че лицето на добрата девойка е обляно в сълзи; цялото му мъжество го напусна и той също не можа да сдържи сълзите си, макар още да се караше и заплашваше.

— Вие наистина имате жестоко сърце — каза най-сетне малката Мари. — Аз никога не бих могла да се противя на дете, на което е толкова мъчно. Хайде, Жермен, вземете го. Кобилата ви е свикнала да носи двама души и едно дете, виждала съм вашия девер и жена му, която е много по-тежка от мене, да отиват на съботния пазар с детето, яхнали този кон. Вземете го пред вас, пък и аз бих предпочела да вървя съвсем сама пеш, отколкото да причиня такава мъка на малкия.

— Не е там работата — отговори Жермен, който умираше от желание да го убедят. — Сивушка е силна и може да носи още двама души, стига да имаше място на гърба й. Но какво ще правим с това дете по пътя? Ще му стане студено, ще огладнее… кой ще се грижи за него тази вечер и утре, кой ще го приспива, кой ще го мие, кой ще го преоблича? Не смея да създавам грижи на жена, която още не познавам; освен това ще й се видя много нахален, като започна така.

— По това как ще се държи, приветливо или ядосано, веднага ще я разберете каква е, Жермен, повярвайте ми! Пък ако откаже да се занимава с вашия Пиер, аз ще се погрижа за него. Ще дойда да го облека и ще го взема на полето през целия ден, ще го забавлявам и ще се постарая нищо да не му липсва.

— И на теб ще ти омръзне, клетото ми момиче, ще ти пречи! Цял ден е дълго време!

— Напротив, ще ми бъде много приятно. Няма да бъда сама, няма да ми е тъжно от първия ден на новото място. Ще си представям, че съм още у дома.

Детето, като видя, че малката Мари е на негова страна, се залови за полата й и така силно я задърпа, че можеха да го отделят от нея само като му причинят болка. Схващайки, че баща му отстъпва, Пиер улови ръката на Мари с мъничките си помургавели от слънцето ръчички и я целуна, скачайки от радост; после я помъкна към коня с нетърпеливата пламенност, която децата влагат във всичките си желания.

— Хайде, хайде — каза девойката, като го взе на ръце, — сега ще успокоим горкото сърчице, което пърха като птиче! Ако ти стане, студено, като се мръкне, кажи ми, мъничък Пиер, ще те скрия под наметката си. Цункай сега татенцето и му поискай прошка, задето беше толкова лош. Кажи, че никога вече няма да правиш така! Никога, никога! Разбра ли?