Жорж Санд - Индиана

— Вино ли искате? А кафе не ви ли се ще? Да не мислите, че сте на панаир под навес от клони. Извикайте кръчмаря: „Ликьор за земеделеца със златни ръце от Белер!“

— Ах, лошотийка, подиграваш се с мен, а? Ако имаше винце, нямаше ли да си пийнеш?

— Аз? Тази вечер пих вино за втори път в живота си с вас у стрина Рьобек. Но ако сте послушен, ще ви дам почти пълна бутилка, и то с хубаво вино!

— Мари, ти наистина си магьосница!

— Нали като луд поръчахте на стрина Рьобек две бутилки? Вие изпихте едната с детето, а аз не пийнах и три глътки от другата, която поръчахте за мен. После платихте и двете, без да ги погледнете.

— И какво от това?

— Аз пъхнах в кошницата си недоизпитата бутилка, защото си казах, че по пътя може да ожаднеете — вие или детето. Ето я бутилката.

— Ти си най-предвидливата девойка, която съм виждал през живота си. И като си спомня, че плачеше, докато излизаше от кръчмата, горкото дете! А си мислела за другите! Малка Мари, който се ожени за тебе, никак няма да сглупи!

— Дано, защото някой глупак няма да ми е по сърце. Хайде, изяжте яребиците, тъкмо са се изпекли. Понеже няма хляб, ще се задоволите с кестени.

— Отде, дявол да го вземе, намери кестени?

— Какво толкова чудно! Набрах ги от клоните, докато яздехме, и си напълних джобовете.

— И те ли са печени?

— Къде щеше да ми е умът, ако не ги бях пъхнала в огъня, след като и тъй е накладен? Винаги така правим по полето.

— Ах, ти, малка Мари! Ще вечеряме заедно! Искам да пия за твое здраве и да ти пожелая добър мъж… какъвто ти е по сърце. Я кажи какъв искаш да е мъжът ти?

— Мъчно е да кажа Жермен, защото още не съм мислила за това.

— Как? Никога ли? — учуди се Жермен, като започна да яде с апетит на истински селянин, но режейки най-хубавите парчета за Мари; тя упорито отказа да ги вземе и се задоволи с няколко кестена. — Кажи ми, Мари — продължи той, като видя, че тя няма намерение да му отговори, — наистина ли още не си мислила за женитба? Та ти си вече голяма!

— Може — съгласи се тя, — но съм много бедна. Трябват ми поне сто екю, за да се омъжа. Трябва да работя пет-шест години, за да ги събера.

— Горкото момиче! Как ми се иска татко Морис да ми даде сто екю, за да ти ги подаря.

— Много ти благодаря, Жермен, но какво биха казали тогава за мене?

— Какво искаш да кажат? Всички знаят, че съм стар и не мога да се оженя за теб. Значи, никой няма да предположи, че аз… че ти…

— Гледайте, стопанино! Ето че детето ви се събужда — прекъсна го малката Мари.

Малкият Пиер се надигна и се огледа наоколо си замислено.

— А, той все тъй прави! — каза Жермен. — С топ не можеш го разбуди, но щом край него някой дъвче, веднага отваря очи.

— Сигурно и вие сте били такъв на неговите години — лукаво се усмихна Мари. — Какво, мъничък Пиер, завеските над леглото си ли търсиш? Тази вечер те са от клонки и зелени листа, дете мое, но баща ти пак си вечеря като в къщи. Искаш ли да си хапнеш с него? Не съм изяла твоя пай, знаех, че ще си го поискаш.

— Мари, искам да ядеш — извика Жермен, — аз няма да ям вече. Аз съм ламя, простак, ти се лишаваш заради нас, не е справедливо, срам ме е! Цялата ми охота за ядене мина. Не искам синът ми да вечеря, а ти да не ядеш!

— Оставете ни на мира — прекъсна го малката Мари, — няма вие да ни казвате гладни ли сме или не сме. Днес на мен не ми се яде, но вашият Пиер е гладен като вълче. Виждате ли как се справя! О, ще стане чудесен стопанин!

И действително малкият Пиер скоро показа чий син е; едва разбуден, без да разбира къде е, нито как е дошъл дотук, той се нахвърли на храната. После, когато утоли глада си, силно възбуден, както става с децата, когато се нарушат привичките им, прояви повече разум, по-голямо любопитство и повече интелигентност от обикновено. Помъчи се да си обясни къде се намира и като видя, че е сред гората, се поуплаши.

— Има ли лоши зверове в тая гора? — запита той баща си.

— Не — отговори той, — няма, не се страхувай!

— Значи, ме излъга, като ми каза, че ако дойда с тебе в големите гори, вълците ще ме отнесат?

— Виждате ли го умника? — възкликна смутено Жермен.

— Той има право — намеси се малката Мари, — вие му казахте така детето има добра памет и не е забравило. Но знай, малки Пиер, че татко никога не лъже. Ние минахме през големите гори, докато ти спеше, а сега навлязохме в малките гори, където няма лоши зверове.

— Малките гори далеч ли са от големите?

— Много далеч. Вълците никога не излизат от големите гори. Освен това, ако някой вълк дойде, баща ти ще го убие.