Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

През следващата половин година планирахме голямата демонстрация на жените. Състояха се доста митинги, на някои отново се засякох със заместник-посланика и вече го търсех с поглед, където отивах. Обичах да наблюдавам как слуша нашите препирни. Едни спореха, че инициативата не трябва да се ограничава само до женските права, защото равенство се полага на целия народ. Други привеждаха аргументи, че по никакъв начин не бива да разчитаме на подкрепа от чужденци, а да създадем чисто яйоуейско движение. Хейнецът Йехедархед мълчеше, но аз се ядосах страшно.

— Да, чужденка съм — заявих. — Значи ли това, че не ви трябвам? Така могат да говорят бившите господари от Уерел — нима с нещо сте по-добри от тях!

Доктор Йерон вметна:

— Бих повярвала, че равенството важи за всички нас, ако го видя записано в Конституцията на Яйоуе.

Утвърдена по времето, когато съм била в Хагайот, тя даваше граждански привилегии само на мъжете. В края на краищата това бе издигнато като наше основно искане: да бъде внесена поправка в същия смисъл и за жените. После — да се осигури право на тайно гласуване и да се гарантира свобода на словото, печата и сдруженията плюс неограничен достъп до образование за всички деца.

През оня горещ ден и аз лежах върху железопътните релси заедно с още седем хиляди жени. Пях в хор с тях. Чух как звучат толкоз много гърла, извисили се мощно в един глас. Беше изключително вълнуващо.

Успоредно с подготовката на голямата демонстрация бях започнала отново да водя публични беседи. Имах дар слово и ние го използвахме. Понякога идваха хулигани или невежи мъже да ме апострофират и заплашват. Те викаха насреща ми:

— Босовско женище такова, дето си взело да ни се правиш на собственичка, я да заминаваш там, откъдето си дошла, черна курво!

Веднъж (онези продължаваха да крещят „Връщай се, връщай се!“) аз се наведох над микрофона, за да кажа:

— Не мога да го сторя. Помня една такава песен от плантацията, където бях робиня преди години…

Усмихнах се и сетне подхванах:

Песента ги накара да млъкнат. Усетиха я — и тях ги прониза нейната ужасна мъка, тъй дълбокият й копнеж.

След нашата голяма демонстрация вълненията не стихнаха, но имаше моменти, в които падахме духом и Движението не се движеше според израза на доктор Йерон. Точно тогава отидох при нея, предложих й да основем печатница и да започнем да издаваме книги. Това бе моя мечта още от времето в Хагайот, когато Сайуги докосна своите думи, написани върху хартия, и се разплака.

— Приказките отминават — рекох аз. — Всички слова и образи на телеекрана също отминават и всеки може да ги преиначи. Книгите обаче остават. Те са нещо трайно, изграждат тялото на историята, както казва Йехедархед Хавжива.

— Ами инспекторите? — възрази ми доктор Йерон. — Преди да се въведе поправката за свобода на печата, вождовете няма да допуснат нищо освен онова, което налагат те.

Но на мен не ми се щеше да се откажа от тази идея. Знаех, че в Йотебер не можем да публикуваме политически материали, ала настоявах да опитаме с разкази и стихове на жени от региона. Други смятаха, че това е излишно пилеене на енергия. Дълго време въпросът беше дискусионен. Господин Йехедархед се завърна от поредното си пътуване до столицата. Той изслуша нашите спорове, без да реагира. Аз останах разочарована. Надявах се, че хейнецът ще подкрепи проекта ми.

Веднъж се прибирах от училище и вървях към своя „апартамент“, който се намираше в голяма, стара, шумна къща недалеч от насипа. Разположението ми харесваше, защото моите прозорци гледаха към дърветата. Отвъд тях се виждаше реката. Тук тя бе четири мили широка и течеше между пясъчни наноси, тръстики и острови с върби през сухия период или преливаше извън коритото си през влажния сезон, когато я връхлитаха дъждовни бури. Този ден, тъкмо приближавах до къщата, се появи Йехедархед с две навъсени жени непосредствено зад него, както винаги. Поздрави ме и запита дали можем да поговорим. Притесних се и не знаех какво да направя, освен да го поканя горе.

Телохранителките му останаха да чакат в коридора. Аз живеех само в една просторна стая на третия етаж. Седнах върху леглото, а Хавжива се отпусна на стола. Собственик се разхождаше наоколо и мъркаше.

Бях забелязала, че пришълецът се забавлява да разочарова Вожда и неговите приближени, които вечно се обкръжаваха с помпозност, движеха се с цели флотилии коли и кордони, обличаха се в пищни униформи. Самият той и двете полицайки ходеха вредом из грамадния Йотебер в скромната му правителствена кола или пеша. Хората го обичаха заради това. Добре знаеха (както и аз бях научила), че е бил нападнат, пребит и зарязан полужив от някаква шайка на Световната партия през първия му ден тук, когато излязъл да се поразходи без придружители. Яйоуейците ценяха този кураж и навика му да разговаря с всички и навсякъде. Те вече го приемаха. Ние от Освободителното движение го смятахме за наш „Пратеник“, ала той бе и „техен“, включително на президента. Вождът може и да не харесваше неговата популярност, но искаше да се възползва от нея.