Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Вече бях проумяла, че невежеството защитава позициите си най-остро и неграмотността е най-ловка. Макар че Вождът (тоест президентът на Йотебер, овластен чрез фалшифицирани избори) не разбираше нашите контраманипулации на образователните програми, той енергично контролираше училищата, изпращайки инспектори да следят нашите часове и да цензурират книгите ни. Но най-важното — също както корпорациите навремето, големият управник бе завладял телеканала. Новините, разните блокове, марионетките, участващи в предаванията на живо… на всичко той дърпаше конците. Как тогава учителите да преодолеят цензурата? Простите родители оставяха децата си да включват екрана и да слушат, гледат, чувстват онова, което Вождът искаше да знаят: свободата, това е покорност пред водачите, благородството е в силата, мъжествеността пък се крепи чрез власт и насилие. Срещу въплъщаването на тези истини в реалния живот и тяхното съпреживяване по канала какво можеха да сторят думите?

— Грамотността е ирелевантна 12 12 В случая — неспособна да се справи с някои особености на езика. — Б.ред. — опечалено вметна една от нас. — Правителството е намерило пряк път до умовете на хората, използвайки постлитературни информационни технологии…

Замислих се над забележката й, макар да ми бяха неприятни сложните изрази, които употребяваше. Имах вътрешното усещане, че е права.

За моя изненада, на следващото ни събрание се появи един пришълец, заместник-посланик от Екумен.

Предполагаше се, че той е силен коз в подкрепа на президента, защото бе изпратен от старата столица очевидно да даде рамо в борбата му срещу Световната партия. Тя все още беше доста влиятелна тук и настояваше да не се допускат никакви чужденци на Яйоуе. Смътно бях чувала, че съществува такъв човек, обаче не очаквах да го срещна на сбирка на подривни училищни преподаватели.

Оказа се нисък мъж с червеникавокафяв цвят на кожата, с бяло в ъгълчетата на очите си, но ако се абстрахираме от това, твърде красив. Беше се настанил точно отпреде ми. Седеше съвършено неподвижен, сякаш цял живот бе седял така, и слушаше, без нищо да промълви, сякаш винаги е слушал по този начин. В края на събранието се огледа и извърна странните си очи право към мене.

— Радосе Ракам? — попита тихо.

Аз кимнах, онемяла от удивление.

— Наричам се Йехедархед Хавжива. Наскоро получих книги за вас от Стария Ритъм.

Ококорих се.

— Книги ли?

— От Стария Ритъм — повтори той. — Есдардон Айа от Уерел.

После се усмихна. Имаше широка, открита усмивка.

— О, и къде са те? — извиках аз.

— Вкъщи. Довечера можем да ги пренесем, ако желаете. Разполагам с кола.

Чужденецът подхвърли предложението си с известна ирония и безгрижие, като човек, от когото не се очакваше да притежава кола, макар че му е драго.

Доктор Йерон се приближи към нас.

— Значи я откри — кимна му тя.

Йехедархед я погледна с такова светнало лице, че на мен ми мина през ума: сигурно те двамата са любовници. И тук не би имало нищо необичайно, въпреки че лекарката бе доста по-възрастна. Наистина Йерон беше привлекателна жена. И все пак колко странно бе да се замисля над това, защото в стила ми никак не влизаше да се занимавам с личните работи на хората. Тези неща изобщо не ме вълнуваха.

Докато говореха, той я докосна с ръка и аз забелязах голямата нежност в неговия жест — почти неуверен, но доверчив. Да, ето го великото чувство. На раздяла обаче те не си отправиха онзи поглед на взаимно интимно разбирателство, както обикновено постъпват влюбените.

Скоро потеглихме със служебния автомобил на пришълеца. Двете му телохранителки пътуваха на предните седалки. Сетихме се отново за Есдардон Айа, чието име в свободен превод означаваше Стария Ритъм. Тогава аз му разказах как мъдрият Айа бе спасил моя живот, изпращайки ме тук. Той слушаше така, че ми бе леко да продължавам. Признах без стеснение:

— Направо се поболях по книгите си. Мислех за тях и ми липсваха като семейство. Сигурно е глупаво човек да се чувства по такъв начин.

— Защо да е глупаво? — попита мъжът. Имаше чуждестранен акцент, но говореше твърде гладко местния език, а лицето му бе красиво, смирено и сърдечно.

Започнах да обяснявам всичко наведнъж:

— Ами те са толкова скъпи на сърцето ми, защото бях неграмотна, когато отидох в града. Именно те ми дадоха свободата, въведоха ме в целия свят… в световете. Сега виждам, че телекомуникациите, холоекраните и предаванията на живо значат много повече за хората, понеже им създават усещане за настояще. Може би привързаността към книгите е просто привързаност към миналото. Яйоуейците трябва да се борят за бъдещето. Пък и ние никога няма да успеем да променим човешкото съзнание само с думи.