Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Гостът ме слушаше съсредоточено, както преди на събранието, и после бавно отвърна:

— Но думите са съществен начин на мислене. Добрите книги пазят знаците на истината… Аз също не умеех да чета до зрялата си възраст.

— Странно. Не разбирам.

— Всъщност знаех да чета, обаче не го правех. Живеех в нещо като село. А библиотеките са нужни в градовете — подчерта той така категорично, сякаш бе размишлявал по въпроса. — Ако нямаме книжовност, всяко поколение ще трябва да започва все отначало. Това е чиста загуба на сили. Длъжни сме да съхраняваме словото.

Когато стигнахме неговата къща в горния край на стария квартал, видях в коридора няколко кашона с томове.

— Но тези книги не са мои всичките! — възкликнах аз.

— Есдардон Айа каза, че са твои — отвърна Йехедархед със своята характерна открита усмивка и погледна към мен. При космическите гости е много по-лесно да определиш накъде гледат, отколкото при нас. Тук, с изключение на хората със сини очи, трябва да си на достатъчно близко разстояние, за да разбереш в каква посока се върти тъмната зеница в тъмното око.

— Просто няма къде да държа такова количество — бях смаяна от факта, че Стария Ритъм ми даваше свободата за втори път.

— Е, ами в училище? В училищната библиотека?

Идеята беше добра, обаче веднага се сетих за нахалните инспектори, които щяха да ги преровят, а може би дори да ги конфискуват. Когато изразих своите опасения, заместник-посланикът попита:

— Ракам, какво ще кажеш, ако аз ги представя като подарък от посолството? Тогава инспекторите ще трябва да се съобразяват със ситуацията.

— О! Защо правите всичко това? И двамата с господин Айа сте толкова отзивчиви! Извинете, вие също ли сте от Хейн?

— Да — кимна той, без да отговори на другия ми въпрос. — Бях хейнец. Надявам се някога да стана яйоуеец.

Покани ме да пийнем малко вино, преди едната телохранителка да ме закара до вкъщи. Беше непосредствен и дружелюбен, но мълчалив човек. Предположих, че е бил раняван, защото видях белези по лицето му и вдлъбнатина на главата явно от удар. Запита ме в коя област са книгите ми.

— История — отвърнах.

Той пак се усмихна, този път замислено. Нищо не каза, само вдигна чаша към мен, аз поех своята и ние отпихме.

На следващия ден докара книгите в училището. Когато опразнихме кашоните и сложихме подаръка на лавици, установихме с какво огромно съкровище сме се сдобили.

— Даже в университета не може да се намери нищо подобно — заяви някакъв учител, който беше ходил там в продължение на година.

Имаше исторически и антропологични изследвания на Уерел и на световете от Екумен, творби в областта на философията и политиката от уерелианци или чуждопланетци; имаше също компендиуми 13 13 Съкратени изложения на основни насоки. — Б.ред. за литературата, поезията и разказа, енциклопедии, научни трудове, атласи, речници. В ъгъла на една етажерка бяха подредени моите собствени книги, моето лично богатство, дори и оная нескопосна „История на Яйоуе“, публикувана от местния университет в година първа след Освобождението. Повечето оставих в библиотеката, но тази и още няколко други взех у дома — от любов, за утеха.

Съвсем наскоро си бях намерила и нова любов. Едно от децата в училище ми донесе малко котенце, едва отбито. Момчето ми го подари с такава гордост и обич, че не можах да откажа. Когато пробвах да го дам на някой колега, всички се засмиваха:

— Ти си избраницата, Ракам!

И тъй, без особено желание аз занесох деликатното създанийце вкъщи. Страхувах се, че е толкоз уязвимо, и изпитвах лека погнуса. Жените от беца отглеждаха свои любими животни, котки и кучета, които хранеха по-добре от нас. Някога дори бях наречена с името на такъв питомец.

Щом понечих да го извадя, гостенчето се уплаши и ми ухапа палеца до кокал. Беше мъничко и крехко, обаче имаше остри зъби. Започнах да се отнасям към него с известно уважение.

Вечерта го оставих да дреме в кошницата, но то се покачи на леглото и взе да ми се завира в лицето. Накрая го пъхнах под завивката. Там си спа напълно спокойно през цялата нощ. На сутринта ме събуди, като почна да се върти отгоре ми, за да гони прашинките, които се открояваха в слънчевите лъчи. Това ме накара да се разсмея още неразсънена, което е твърде приятно. Всъщност не бях се смяла много през живота си, а ми се искаше.

Котето беше съвсем черно; точиците му се показваха едва при определена светлина — и те черни върху катранения фон. Нарекох го Собственика. Открих, че ми е драго вечер след работа да бъда посрещана от моя Собственик.