Грегъри Робъртс - Шантарам

Абдула налагаше двамата мъже. Те се съпротивляваха, стискаха, хапеха. Запълзях към тях, но усетих как една ръка ме хвана за крака и ме дръпна назад. Силна ръка. Много силна ръка. Беше грамадният.

Беше прострелян, не се съмнявах в това, но не виждах кръв по ризата и по панталоните му. Дърпаше ме, все едно съм костенурка, хваната в мрежа, и когато ме притегли, аз замахнах с ножа да го намушкам, но той ме изпревари и заби юмрук отдясно в слабините ми. Не успя да нанесе пряк, убийствен удар, но все пак аз се загърчих от болка и се търколих по пода. Усетих го как се примъкна до мен, като се подпираше на тялото ми, и се изправи. Търколих се назад, повръщайки жлъчка, и го видях как се вдигна и направи крачка към Абдула.

Не можех да позволя това да се случи. Твърде много пъти мисълта за неговата смърт бе сломявала сърцето ми — сам, обкръжен от дула. Отблъснах болката, задращих и се заизвивах, плувнал в кръв, хвърлих се и забих ножа в гърба на грамадата — високо, точно под лопатката. Усетих как костта мръдна под острието и го извъртя към рамото. Той беше силен. Направи още две крачки, повлякъл увисналото ми на куката на ножа тяло, и чак тогава се свлече на земята. Аз паднах върху него и потърсих с поглед Абдула. Той беше пъхнал пръсти в очите на единия мъж. Беше извъртял главата му и я подпираше с коляно. Челюстта на мъжа увисна и вратът му изпука като подпалка.

Нечии ръце ме задърпаха към задния вход. Замахнах, но силните пръсти внимателно изтръгнаха ножа от ръката ми. И после чух. Гласа, гласа на Махмуд Мелбаф, и разбрах, че сме спасени.

— Хайде, Лин — избъбри иранецът, твърде тихо след цялото кърваво насилие, чийто рев кънтеше около нас.

— Трябва ми пистолет — изломотих.

— Не, Лин. Всичко свърши.

— Абдула? — попитах, докато Махмуд ме теглеше към двора.

— Работи — отвърна той. Чух как писъците в къщата заглъхват един по един, както замлъкват птиците, когато нощта пада над притихнало езеро. — Можеш ли да станеш? Да ходиш? Трябва веднага да тръгваме!

— Да, мамка му! Ще се справя.

Щом стигнахме задната порта, колона от наши хора се изниза един по един. Файсал и Хюсеин носеха някакъв мъж, Фарид и Малкия Тони — още един. Санджай беше преметнал мъжко тяло върху дясното си рамо, притискаше го към гърдите си и ридаеше.

— Загубихме Салман — съобщи ми Махмуд, щом забеляза накъде гледам, докато мъжете тичаха покрай нас. — И Радж. Амид е зле — жив е, но е тежко ранен.

Салман. Последният разумен глас в Съвета на Кадер. Последният човек на Кадер. Забързах по улицата към очакващите ни коли и усетих как животът изтича от мен, както докато грамадният ме налагаше. Всичко беше свършило. Със Салман си беше отишъл и старият Съвет на мафията. Всичко се беше променило. Погледнах другите в колата — Махмуд, Фарид и ранения Амир. Те бяха спечелили войната си. Убийците Сапна най-сетне бяха мъртви. Главата, книгата за живота и смъртта, започваща с името Сапна, бе затворена завинаги. Кадер бе отмъстен. Бунтът и предателството на Абдул Гани най-сетне бяха смазани. Иранците, враговете на Абдула, също бяха мъртви, безмълвни като окървавената, притихнала къща, където Абдула… работеше. Бандата на Чуха беше смазана. Войната за границата свърши. Всичко свърши. Колелото описа пълен кръг и нищо вече нямаше да е същото. Те победиха, ала всички плачеха. До един. Плачеха.

Отпуснах глава на облегалката. Зад стъклата нощта — този тунел от светлини, събиращ обещанието с молитвата — летеше край нас. Бавно и отчаяно, юмрукът на стореното разтвори ноктестата лапа на онова, в което се бяхме превърнали. Гневът омекна и се преобрази в мъка, както неизменно става и неизменно е длъжен да го стори. И нищо от онова, което искахме само допреди час от живота, не бе толкова наситено с надежда и смисъл, колкото една-единствена отронена сълза.

— Какво? — попита Махмуд, приведен към мен. — Какво каза?

— Дано мечокът е офейкал — смънках с напукани, кървави устни, а падналият дух започна да се надига в израненото ми тяло и сънят, като горска утринна мъгла, обви скърбящия ми разум. — Дано мечокът да е офейкал.

Слънчевите лъчи блестяха по водата и разпръскваха бляскави кристалчета по вълните, които заливаха широкия мускул на залива. Огнени птици кръжаха на ята на фона на наближаващия залез като развени копринени знамена. От оградения с ниски зидове двор на белия мраморен остров — джамията Хаджи Али — аз гледах как поклонници и набожни местни жители си тръгват от светилището към брега по равната каменна пътека. Знаеха, че наближаващият прилив ще я залее и тогава само лодките можеха да ги отведат обратно. Скърбящите и каещите се, както онези от миналото, бяха хвърлили гирлянди от цветя в плиткото отстъпващо море. Понесени от вълните, оранжевочервените и избелелите сивкави цветя плаваха обратно към брега и обкичваха пътеката с любовта, скръбта и копнежа, за които хиляди сломени сърца се молеха над водата всеки ден, между отлива и прилива.