Грегъри Робъртс - Шантарам

Не зная откъде дойдоха. Не бях чул никакъв звук, когато усетих как ме хващат. Двама мъже ме блъснаха мощно във вратата. Аз инстинктивно замахнах с десница.

— Чаку! Чаку! — изкрещя единият. Нож, нож!

Не можех да въртя ножа толкова бързо, че да ги спра. Единият ме притисна до вратата и ме стисна за гърлото. Беше грамаден и много силен. Другият сграби ръката ми с две ръце и се опита да ме принуди да пусна ножа. После и трети се втурна от мрака надолу по стълбите и с негова помощ извиха китката ми и ме накараха да го пусна.

— Гора каун хай? — попита новият. Кой е белият?

— Бахинчуд! Малум наи — отвърна грамадният. Шибаняк! Не го знам.

Той се втренчи в мен, явно объркан от това, че се е натъкнал на въоръжен с нож чужденец, който подслушва на вратата.

— Каум хай тум? — попита той почти дружелюбно. Кой си ти?

Не отговорих. Мислех само за това, че трябва да предупредя някак Абдула. Не проумявах как са стигнали тук без никакъв шум. Задната порта сигурно безшумно се е люшнала на пантите. Сигурно подметките на обувките или сандалите им бяха от мека гума. Няма значение, аз бях допуснал те да се промъкнат до мен и трябваше да предупредя Абдула.

Изведнъж започнах да се съпротивлявам, все едно се опитвах да се изтръгна от хватката им. Финтът успя. Всички се разкрещяха и три чифта ръце ме блъснаха в синята врата. Единият от двамата по-дребни се притисна до мен и прикова лявата ми ръка за вратата, а другият стисна дясната. Докато се борехме, успях да изритам силно вратата с кубинки три пъти. „Абдула трябва да е чул — помислих си. — Успях… Предупредих го… Той трябва да разбере, че нещо не е наред…“

— Каун хай шум? — попита отново едрият, пусна гърлото ми с едната ръка и заплашително тикна юмрук пред лицето ми, точно под очите. Кой си ти?

Пак не отговорих, само го гледах в очите. Ръцете им ме приковаваха за вратата като окови.

Той заби юмрук в лицето ми. Успях да извъртя глава съвсем леко, но ударът падна върху челюстта и бузата ми. Той носеше пръстени или имаше бокс. Не виждах, но усетих как твърдият метал раздроби костта.

— Какво правиш тук? — попита той на английски. — Кой си ти?

Мълчах и той пак ме удари. Юмрукът му се заби три пъти в лицето ми. „Това ми е познато… — мислех си. — Това ми е познато…“ Бях отново в затвора, в Австралия, в наказателното отделение — юмруците, ботушите, палките… „Това ми е познато…“

Той мълчеше и чакаше да проговоря. Двамата по-дребни му се ухилиха, после се ухилиха и на мен.

— Аур — каза единият от тях. Още. Удари го пак.

Грамадният отстъпи назад и заби юмрук в тялото ми. Нанасяше бавни, методични, професионални удари. Усетих как въздухът излиза от дробовете ми и сякаш самият живот изтичаше от мен. Той ме заудря в гърдите, в гърлото, по лицето. Почувствах как потъвам в черната вода, където пропадат пребитите боксьори. Това беше краят. С мен бе свършено.

Не им се сърдех. Бях се издънил. Бях ги оставил да се промъкнат до мен, едва ли не ги бях поканил . Бях отишъл там да се бия и трябваше да съм нащрек. Но не бях ги забелязал, бях се изложил и сам си бях виновен. Исках само да предупредя Абдула. Ритнах вяло вратата с надеждата той да го чуе и да се махне, да се махне, да се махне…

Пропаднах в непрогледен мрак и заедно с мен пропадна тежестта на целия свят. Когато се строполих на земята, чух викове и разбрах, че Абдула е изблъскал вратата и сме се стоварили върху него. В тъмното, подут и с плувнали в кръв очи, чух два пистолетни изстрела и видях проблясъците. После светът се изпълни със светлина, аз примигах, някъде се отвори втора врата и видях как към нас търчат мъже. Пистолетът изстреля отново, втори, трети път, аз се измъкнах изпод грамадния мъж и пред очите ми, на земята до отворената синя врата, лъсна моят нож.

Вдигнах го тъкмо когато единият от дребните се опита да изпълзи върху мен през вратата. Без да се замислям, замахнах назад и го забих в бедрото му. Той изкрещя, аз се притиснах до него и срязах лицето му близо до очите.

Невероятно, как щом пуснеш малко кръв на другия — или много, стига да можеш — колко сила влива тя в ръцете ти и колко заглушаващ болката адреналин в болезнените ти рани. Побеснял от гняв, аз се обърнах и видях Абдула, вкопчен в схватка с двама мъже. На пода лежаха тела, не можех да ги преброя. В другите стаи на къщата, навсякъде около нас и над нас, трещяха изстрели, като че от няколко места едновременно. Ехтяха крясъци. В стаята миришеше на лайна, на пикня и на кръв. Някой беше ранен в червата. Надявах се, че не съм аз. Лявата ми ръка заопипва корема ми за рани.