Грегъри Робъртс - Шантарам

Нощем вървейки на север, изкачихме и преминахме прохода Куса в планините Хада. Трийсетте километра път по права линия за нас бяха равнозначни на близо сто и петдесет километра изкачване и слизане. А после под ширналото се небе изминахме почти петдесет километра по равното и прекосихме река Аргастан и притоците й три пъти, докато стигнем подножието на прохода Шахбад. И там, докато моето съзнание бе все така задръстено от мисли за доброто и злото, за пръв път стреляха по нас.

Заповедта на Кадер да започнем изкачването на прохода Шахбад без почивка спаси живота на мнозина през онази студена вечер, включително и моя. След стремителния марш в тръс по откритата равнина бяхме капнали от умора. Всеки от нас се надяваше да си починем в подножието на прохода, но Кадер ни подгони — препускаше по цялата дължина на колоната и крещеше да не спираме, да не спираме, да поддържаме темпото. Затова когато отекнаха първите изстрели, се движехме бързо. Чух ги — глухо металическо дрънчене, сякаш някой чукаше по празна бензинова туба с парче медна тръба. Първоначално аз глупаво не свързах звука със стрелба и продължих да се тътря напред, повел кобилата за юздите. После куршумите намериха своята цел — забиха се в земята, в колоната ни и скалните стени наоколо. Мъжете се юрнаха да се крият. Проснах се на земята, забих лице в праха на каменната пътека и си казах, че това не е истина, че не съм видял как гърбът на мъжа пред мен се разкъса, а той залитна напред. Вдишвах учестено праха в устата си, вцепенен от страх, и вече участвах във войната.

Можеше да остана там, забил лице в праха, със сърце, чиито удари тресяха земята от ужас, ако не беше кобилата ми. Бях изтървал поводите и тя, уплашена, подскочи назад. От страх да не ме стъпче, се надигнах и посегнах към увисналите юзди, за да я озаптя. Тя обаче, така впечатляващо послушна до този момент, изведнъж стана най-необузданата от цялата колона. Дръпна се назад и се разтърси. Затропа с копита и се опита да ме изтегли назад. Замята се и започна да тича в малък кръг, като се опитваше да застане така, че да може да хвърли къч по мен. Дори ме ухапа над лакътя през трите слоя дрехи и усетих силна болка.

Огледах редицата отляво и отдясно. Мъжете, които бяха най-близо до прохода, търчаха към него и влачеха животните си към скалистите издатини, за да се скрият зад тях. Тези пред мен и зад мен бяха успели да накарат конете си да легнат и клечаха до тях или зад тях. Само моята кобила продължаваше да се дърпа. Когато не си умел ездач, е адски трудно да убедиш един кон да легне на земята в бойна зона. Другите коне цвилеха от страх и всяко ужасено изцвилване я паникьосваше още повече. Исках да я спася, да я накарам да легне, за да не е толкова лесна мишена, но се боях и за себе си. Вражеските куршуми плющяха в скалите наоколо ми и при всеки трясък се разтрепервах като елен, бутащ жив плет.

Чувството, когато чакаш куршумът да те уцели, е странно — най-близкото усещане, което си спомням, е може би свободното падане, когато очакваш парашутът да се отвори. Има някакъв специален привкус, неповторим привкус. Кожата ти добива друг мирис. Погледът ти става твърд, сякаш внезапно очите са станали студен метал. Точно когато се бях отказал и реших да оставя животното да се оправя само, то послушно последва ръцете ми, които го дърпаха към земята, и полегна на хълбок. Аз залегнах до кобилата, използвайки издутия й корем за прикритие. Опитах се да я успокоя и посегнах да я потупам по шията. Ръката ми напипа кървава рана. Надигнах глава и видях, че кобилата е уцелена два пъти: във врата и в корема. С всяко тежко вдишване от раните бликваше кръв и тя плачеше — няма друга дума, с която да го опиша. Тя издаваше задъхани, накъсани, жални ридания. Долепих глава до нейната и обвих врата и с ръка.

Мъжете от моята група стреляха по един хребет на около сто и петдесет метра от нас. Притиснал тяло в земята, аз надникнах над гривата и видях как фонтани от прах се надигат и разсипват над далечния скат, когато в земята се забиваха куршум след куршум.

А после всичко свърши. Чух Кадер да вика на три езика на мъжете да спрат стрелбата. Изчакахме няколко дълги минути в мълчание, което пъшкаше, стенеше и ридаеше. Чух камъчетата наблизо да скърцат под нечии стъпки, вдигнах глава и видях Халед Ансари да тича приведен към мен.

— Лин, добре ли си?

— Да — отвърнах и за първи път се зачудих дали не съм прострелян. Опипах с длани тялото си. — Да, цял — целеничък съм. Мисля, че ми няма нищо. Но застреляха кобилата ми. Тя е…