Грегъри Робъртс - Шантарам

— Току-що ти обясних връзката между съзнанието и материята — заяви Кадер и отново млъкна, докато не привлече погледа ми. — Това е вид проверка и сега ти го знаеш. Проверка, която трябва да прилагаш на всекиго, който ти каже, че знае какъв е смисълът на живота. Всеки срещнат от тебе гуру, всеки учител, всеки пророк и философ трябва да ти отговори на тези два въпроса: „Какво е обективното, универсално приемливото определение на доброто и злото?“ и „Каква е връзката между съзнанието и материята?“ Ако не може да ти отговори на тези два въпроса, както ти отговорих аз, разбираш, че не е издържал на проверката.

— Ти откъде имаш такива познания по физика? Всичко това за частиците, сингулярностите и Големия взрив?

Той впери поглед в мен и разчете докрай несъзнателната обида: „Как така афгански гангстер като теб има такива знания за науката?“ Гледах го и аз, и си спомнях онзи ден в бордея с Джони Пурата, когато допуснах жестоката грешка да го мисля за невеж само защото беше беден.

— Има една поговорка: „Когато ученикът е готов, учителят се появява“. Знаеш ли я? — попита той със смях. Изглежда, по-скоро ми се присмиваше.

— Да — процедих сдържано през зъби.

— Ами, тъкмо когато, изучавайки философия и религия, стигнах до етапа да са ми нужни специализирани знания, ученият се появи. Знаех, че науката за живота, за звездите и химията съдържа много отговори за мен. Но за съжаление не това ми беше преподавал моят скъп мистър Макензи, освен в най-елементарна форма. И тогава се запознах с един физик, който работеше в атомния изследователски център „Бхабха“ в Бомбай. Беше много добър човек, но по онова време имаше слабост към хазарта и яко загази. Загуби много пари, които не бяха негови. Играеше в един от клубовете, собственост на мой добър познат, който понякога работеше за мен. Имаше неприятности. Ученият поддържаше връзка с една жена — влюбил се и започнал да върши глупости — и затова го заплашваха много опасности. Когато дойде при мен, аз разреших проблемите му и запазих всичко само между нас. Никой никога не разбра подробности за неблагоразумните му постъпки, нито за моята намеса при разрешаването им. Името му е Волфганг Персис. Уредих да се срещнеш с него, ако желаеш, скоро след като се върнем.

— От колко време ти преподава?

— Събираме се веднъж седмично да учим заедно от седем години насам.

— Боже! — ахнах и малко злорадо си помислих как мъдрият и могъщ Кадер си изрязваше нужния му един фунт плът, когато му беше угодно. Но след миг се засрамих от тази мисъл: аз обичах Кадер Хан достатъчно, за да го последвам на война в Афганистан. Не беше ли възможно и ученият да го е обичал толкова много? Осъзнах, че ревнувам от този човек — от учения, когото не познавах и сигурно никога нямаше да срещна. Ревността, също като несъвършената любов, която я поражда, не признава времето, пространството или мъдро обоснования спор. Ревността може да съживи мъртвец с една-единствена злобна насмешка или да намрази напълно непознат само заради името му.

Кадер внимателно смени темата:

— Питаш за живота, защото мислиш за смъртта. Мислиш и за отнемането на живот, ако случайно бъдеш принуден да застреляш някого. Прав ли съм?

— Да — смънках. Прав беше, но убийството, което ме занимаваше, нямаше връзка с Афганистан. Животът, който исках да отнема, седеше на трон в тайна стая в гротесков бардак, наречен „Двореца“ в Бомбай. Мадам Жу.

— Спомни си — рече настоятелно Кадер и ме хвана над лакътя, за да подчертае думите си. — Понякога е нужно да постъпиш неправилно, воден от правилни подбуди. Важното е да си сигурен, че нашите подбуди са правилни, че признаваме неправилното и че не лъжем сами себе си и не се убеждаваме, че онова, което вършим, непременно е правилно…

По-късно, когато бе заглъхнал и последният възторжен вик от шумния вихър на сватбата и се върнахме при нашите хора и отново се закатерихме, затрополихме и запълзяхме през планините, аз се опитах да сваля трънения венец, който Кадер уви около сърцето ми с думите си. „Неправилно то, воден от правилни подбуди…“ И преди ме беше измъчвал с тази фраза. Предъвквах я наум, както мечката дъвче кожения ремък, с който са я вързали за крака. В моя живот неправилните неща почти винаги бяха извършвани поради неправилни подбуди. Дори и подбудите за правилните неща, които вършех, често бяха неправилни.

Потънах в мрачно настроение — кисел, скептичен яд, от който не можех да се отърся. И докато навлизахме все по-надълбоко в зимата, аз често се замислях за Ананд Рао — моя съсед от бордея. Спомнях си лицето на Ананд, което ми се усмихваше през металната мрежа в стаята за свиждания в затвора „Артър Роуд“ — това нежно и красиво лице, толкова ведро, с черти, смекчени от покоя, изпълнил сърцето му. Той беше извършил нещо неправилно по правилни подбуди, от моя гледна точка. Спокойно бе приел наказанието, което беше заслужил , както той каза, все едно бе привилегия или право. И най-сетне, след толкова много дни и нощи, прекарани в мисли, аз проклех Ананд. Проклех го, за да го прогоня от мислите си, защото един глас постоянно повтаряше — собственият ми глас или може би гласът на баща ми — че аз никога няма да позная този покой. Никога нямаше да достигна до този Едем на душата, където приемането на наказанието и признаването на доброто и злото прогонват бедите, тегнещи като камъни сред голото поле на изгнаническата ми душа.