Грегъри Робъртс - Шантарам

Пак се погледнах в огледалото. Новите дрехи щипеха раните ми като сол, но прикриваха най-тежките и вече не изглеждах толкова окаяно, толкова смущаващо и противно. Усмихнах се на огледалото. Упражнявах се, опитвах се да си спомня като какво е аз да съм си аз. Почти се получи. Почти успях. А после едно ново изражение, не съвсем мое, изплува в сивото на очите ми. Никога повече. Тези страдания никога повече нямаше да се повторят. Този глад нямаше повече да ме заплашва. Този страх нямаше да пронизва сърцето ми на изгнаник. На всяка цена , казаха ми моите очи. Оттук нататък — на всяка цена.

— Готов съм да го срещна — казах аз. — Още сега.

Работата за Абдел Кадер Хан беше първото ми истинско обучение по организирана престъпност — дотогава аз бях само отчаян човек, вършещ глупави, малодушни неща заради тъпата си малодушна зависимост от хероина, а после — отчаян изгнаник, печелещ дребни комисиони от случайни сделки. Въпреки че това бяха престъпления, извършени от мен — някои от тях дори много сериозни — аз не бях истински престъпник, докато не приех Кадербай да ми бъде учител. Дотогава не бях престъпник, а човек, извършил престъпления, а между двете има разлика. Разликата, както става с повечето неща в живота, е в мотивите и в средствата. Мъките в затвора „Артър Роуд“ ми бяха дали мотив да премина чертата. Друг човек, по-умен от мен, можеше да избяга от Бомбай още щом го пуснат на свобода. Аз не избягах. Не можех. Исках да разбера кой ме е вкарал там и защо. Исках мъст. Най-сигурният и бърз начин да отмъстя беше да вляза в Бомбайската мафия на Кадербай.

Неговите уроци по изкуството да нарушаваш закона — първо ме изпрати при палестинеца Халед Ансари да се науча да въртя пари на черния пазар — ми предоставиха средствата да стана такъв, какъвто никога не се бях опитвал и не бях искал да бъда: професионален престъпник. И това ми хареса. Чувствах се толкова добре, ограден от закрилата на тази банда от братя. Всеки ден, докато пътувах с влака към апартамента на Халед, увиснал на вратата на раздрънкания вагон и брулен от сухия горещ вятър заедно с други млади мъже, сърцето ми щеше да се пръсне от вълнението на безумния, безразсъдния — път на свободата.

Халед, първият ми учител, беше човек, който носеше миналото си в храмовите огньове на очите си и поддържаше пламъка с късчета от разбитото си сърце. Познавах мъже като него от затворите, бойните полета и вертепите, където се срещат контрабандисти, наемници и други изгнаници. Всички те притежават някои общи черти. Те са твърди, защото съществува една твърдост, която живее в най-тежката мъка. Те са честни, защото истинността на онова, което им се е случило, не им позволява да лъжат. Те са сърдити, защото не могат да забравят миналото, нито да го простят. И са самотни. Повечето се преструват повече или по-малко успешно, че можем да споделим изживяваната минута. Но за всекиго от нас миналото е пустинен остров и хората като Халед, изоставени там, винаги са самотници.

Кадербай ми беше разказал част от историята на Халед, докато ми даваше наставления за първите ми уроци. Научих, че само на трийсет и четири години е останал сам на света. Родителите му — и двамата известни учени — бяха видни участници в борбата на Палестина за независимост. Баща му беше умрял в затвор, в Израел. Майка му, родителите й, двете му сестри, лелите и чичовците му — всички бяха избити по време на клането в Шатила в Ливан. Халед, който се беше обучавал в палестинските партизански отряди в Тунис, Либия и Сирия и девет години се беше бил в десетки операции в двайсет конфликтни зони, рухнал след кървавата смърт на майка си и всички останали в бежанския лагер. Командирът на неговата група от „Фатах“ познавал признаците на този срив и рисковете, които той предполага, и го освободил от служба.

Въпреки че на думи още беше предан на каузата за палестинска държава, на дело той беше загубен за всяка кауза, освен за страданието, което бе понесъл, и за страданието, което причиняваше — а той живееше заради това. Беше дошъл в Бомбай по препоръката на висш партизански командир, който познаваше Кадербай. Мафиотският дон го приел. Впечатлени от неговото образование, езикови знания и маниакална преданост, постоянните членове на съвета на Кадербай възнаградили младия палестинец с поредица повишения. Три години след Шатила, по времето, когато се запознах с него, Халед Ансари отговаряше за валутните операции на Кадербай на черния пазар. Постът му осигуряваше и място в съвета. Когато се почувствах достатъчно силен, че да мога да издържам целодневното обучение, скоро след освобождението ми от затвора „Артър Роуд“, ожесточеният, самотен, белязан от битки палестинец започна да ме учи.