Грегъри Робъртс - Шантарам

— Беше мирно — разказа ми той на английски, докато прикрепяше стоманена халка около глезена ми със скърцащите клещи. — Умряха, както си спяха. Е, той поне умря, докато спеше. Когато брадвата се стовари върху нея , тя беше будна, в просъница, но не задълго.

След като ми сложи оковите, той вдигна веригата, която щеше да ме спъва. В средата имаше по-широка брънка във формата на халка. Той ми даде дълга ивица грубо платно и ми показа как да я прекарам през халката и да я вържа около кръста си. Така халката увисваше на платнената ивица малко под коленете ми и веригата не се влачеше по земята.

— Казаха ми, такова… само след две години, стана надзирател — осведоми ме той, намигна ми и се усмихна до уши, докато прибираше инструментите си. — Ти бъди спокойно. Когато това ще стане, след две години, аз за тебе се грижа. Ти си мой много добър английски приятел, нали? Няма проблеми.

Веригите ме ограничаваха и се налагаше да ситня. Ако исках да вървя по-бързо, трябваше да щапукам и да въртя хълбоци. В моята стая имаше още двама души с пранги. Наблюдавах движенията им и постепенно научих техниката. След няколко дни вече танцувах този клатушкащ се тромав танц несъзнателно като тях. Всъщност, докато ги наблюдавах и подражавах, постепенно открих, че в техния тътрещ се танц имаше нещо повече от принуда. Те се опитваха да придадат изящество на движенията си, да вложат някаква красота в приплъзващите се лъкатушни стъпки, да смекчат унижението от веригата. Открих, че дори и в това човеците намират изкуство.

Но наистина това бе отвратително унижение. Най-лошото, което хората ни причиняват, винаги ни кара да изпитваме срам. Най-лошото е, че те винаги поразяват онази част от нас, която иска да обича света.

И мъничка частица от нашия срам, когато ни измъчват, е срам от това, че сме човешки същества.

Научих се да ходя с веригите, но съкратената наполовина дажба взе своето и аз постоянно губех тегло — почти петнайсет килограма за месец, по моя преценка. Карах на парче чапати колкото длан и чиния водниста супа дневно. Тялото ми беше мършаво и като че отпадаше с всеки изминал час. Мъже се опитваха да ми помогнат с тайно внесена храна. Пребиваха ги, но те продължаваха. След време започнах да отказвам тяхната помощ, защото вината, която чувствах всеки път, когато ги малтретираха заради мен, ме убиваше не по-малко от недохранването.

Стотиците малки и големи рани, получени през деня и нощта, ме боляха мъчително. Повечето бяха гноясали, а някои се издуваха от жълта отрова. Опитах се да ги промия с червивата вода, но нямаше резултат. Ухапванията от кадмал всяка нощ се множаха — стотици ухапвания; някои от тях също се бяха превърнали в сълзящи гнойни рани. Телесните въшки пъплеха по мен. Всеки ден следвах рутинната процедура и трепех мръсните, гърчещи се, пълзящи гадини, но раните и охлузванията по тялото ми ги привличаха. Събуждах се, а те ме ядяха и се множаха в топлите влажни рани.

Поне побоите спряха след срещата ми със служителя от затвора онази неделна сутрин. Рахул обаче продължи да ме удря от време на време, някои от другите надзиратели — също, но го правеха по навик и не влагаха много сила.

И един ден, докато лежах на хълбок, събирах енергия и наблюдавах как птиците кълват трохи в двора пред нашето спално, един мощен мъж ме нападна и стисна гърлото ми с две ръце.

— Мукул! Мукул, малкият ми брат! — изръмжа ми той на хинди. — Мукул! Малкият ми брат, когото ти ухапа по лицето! Брат ми!

Сякаш беше близнак на брат си — висок и набит. Разпознах чертите му и в мига, когато чух думите, си спомних мъжа, който се опита да ми вземе чинията в затвора в „Колаба“. Твърде много бях отслабнал. Бях твърде изтощен от глада и треската. Натискът на тялото му ме смазваше, а ръцете му стискаха гърлото ми. Той ме убиваше.

Урок номер четири за уличния бой: винаги имай нещо в запас. Последната ми енергия избухна и я вложих цялата в ръката си. Замахнах надолу, между телата ни, сграбчих го за топките, смачках ги и започнах да извивам с цялата си сила. Той се опули, зяпна и нададе гъргорещ вик, а после, се опита да се откъсне от мен и се търколи наляво. Търколих се с него. Той стисна крака и вдигна колене, но дясната ми ръка не се предаде пред смазващия натиск. Забодох пръстите на другата ръка в меката кожа над ключицата му. Използвах я за подпора и започнах да го удрям с чело в лицето. Ударих го шест, десет пъти. Усетих как зъбите му се забиват в челото ми, как носът му се чупи, усетих как силата му изтича заедно с кръвта, усетих как ключицата му се извива и изхрущява. Продължавах да го налагам с глава. И двамата бяхме оплескани с кръв, той губеше сили, но още мърдаше. Продължавах да го млатя.