Грегъри Робъртс - Шантарам

— Отворете уста.

— Какво?

— Отворете уста! — заповяда гласът. Не можех да си отворя очите, защото клепачите ми бяха залепнали от спечената кръв. Гласът бе настоятелен, но кротък. Идваше откъм гърба ми, от другата страна на решетките. — Трябва да си вземете лекарството, сър! Вземете си лекарството!

Усетих как гърлото на стъклена бутилка се притиска в устата и зъбите ми. Ръцете ми бяха все така изпънати и приковани за решетките. Разтворих устни и водата потече в устата ми. Бързо преглътнах, задавих се и се закашлях. Две ръце повдигнаха главата ми и усетих как нечии пръсти пъхат две таблетки в устата ми. После водата отново потече от бутилката, преглътнах, закашлях се и през носа ми пръсна вода.

— Успокоителното ви, сър — каза пазачът. — Сега ще заспите.

Моето проснато по гръб тяло с изпънати ръце беше покрито с толкова синини и рани, че никоя част от него не можеше да избяга от болката. Не можех да я измеря и оценя, защото то цялото беше една болка, навсякъде. Очите ми бяха запечатани. В устата си усещах вкус на кръв и вода. Унесох се в сън върху езеро от лепкав, вцепеняващ камък. Хорът от гласове, който стигаше до слуха ми, беше хорът на воя и писъците от болка, които сдържах в себе си и не ги пусках навън. И никога нямаше да ги пусна.

Призори ме събудиха с излята върху ми кофа вода и заедно с мен хиляда рани се събудиха с писъци. Позволиха на Махеш да измие очите ми с влажна кърпа. Когато най-сетне ги отворих, отключиха белезниците, вдигнаха изтръпналите ми ръце и ме изведоха от стаята. Минахме през празни дворове и идеално пометени пътеки, обградени от цветни лехи със съвършени геометрични форми. Най-сетне спряхме пред един служител от ръководството на затвора. Беше прехвърлил петдесетте, прошарената му коса и мустаци бяха късо подстригани, а чертите на лицето му — фини, почти женствени. Беше облечен с типичен индийски панталон и копринен, извезан със сърма халат. Седеше сред пустия двор на кресло с висока облегалка, украсено, с майсторска резба — приличаше на креслото на епископ. От двете му страни и отзад стояха пазачи.

— Не обичам неделите ми да започват точно така, драги — каза той и прикри прозявка с окичената си с пръстени ръка. — На какво си мислиш, че си играеш, по дяволите?

Английският му беше прецизна, загладена версия на езика, преподаван в добрите индийски училища. От тези две изречения и начина, по който ги произнесе, разбрах, че образованието му е постколониално съответствие на моето. Майка ми, която всеки Божи ден се трепеше от работа, бе спестила пари да ме прати в точно такова училище като неговото. При други обстоятелства можеше да си говорим за Шекспир, за Шилер и за „Митологията“ на Бълфинч. Само от тези две изречения го разбрах. А какво знаеше той за мен?

— Мълчиш, а? Какво има? Да не би моите хора да са те пребили? Направиха ли ти нещо надзирателите?

Гледах го мълчаливо. Според старата школа на австралийските затвори не бива да портиш , да доносничиш за никого. Дори и за надзирателите. Дори и за затворниците — надзиратели. Никога не бива да портиш никого по никакви причини.

— Кажи де, надзирателите ли те пребиха?

Внезапно утринната песен на скорци наруши мълчанието, последвало въпроса му. Слънцето се беше издигнало над хоризонта, златните му лъчи струяха в леката мъгла и блещукаха в росата. Почувствах утринния бриз с всяка от хилядите рани, чиито корички от засъхнала кръв се пукаха всеки път, когато помръднех. Стиснал устни, аз вдишвах утринния въздух на града, който обичах с цялото си сърце.

— Биете ли го? — попита той един от надзирателите на марати.

— Много ясно, сър! — отвърна мъжът с явна изненада. — Вие ни наредихте да го набием.

— Не съм ви казал да го убиете, идиот такъв! Погледнете го! Прилича на одран!

Началникът погледна златния си часовник и шумно въздъхна.

— Много добре. Ето какво ще е наказанието ти. Ще оковем краката ти с вериги. Трябва да се научиш да не удряш надзирателите. Да си научиш урока. Оттук нататък, до второ нареждане, ще получаваш половин дажба храна. Отведете го!

Аз продължавах да мълча, а те ме поведоха обратно към спалното. Знаех процедурата. Бях научил по трудния начин, че когато затворническите власти злоупотребяват с властта си, най-умно е да мълчиш — всичко, което правиш, ги вбесява, а каквото кажеш — само ти влошава положението. Деспотизмът не презира нищо повече от праведността на жертвите си.

Човекът, който ме окова, беше весел мъж на средна възраст, който караше деветата година от седемнайсетгодишната си присъда за двойно убийство. Убил съпругата и приятеля си, докато спели заедно в леглото, а после се предал в най-близкия полицейски участък.