Хорхе Борхес - Смърт и компас

к) възражение срещу Люк Дюртен (който беше оспорил съществуването на такива закони), илюстрирано с примери от Люк Дюртен („Revue des langues romanes“, Монпелие, декември 1909);

л) ръкопис на превод на „Компас за изтънчени люде“ от Кеведо, озаглавен „La boussole des precieux“ 78;

м) предисловие към каталога на изложбата от литографии на Каролюс Уркад (Ним, 1914);

н) труда „Проблемите на една задача“ (Париж, 1917), където се разглеждат в хронологичен ред решенията на прочутата задача за Ахил и костенурката; засега тази книга има две издания; във второто е поставен като епиграф съветът на Лайбниц „Ne craignez point, monsieur, la tortue“ 79и са преработени главите, посветени на Ръсел и на Декарт;

о) обстоен анализ на „синтактичните навици“ на Туле (N.R.F., март 1921); Менар — напомням — заявява там, че порицанието и похвалата са емоционални прояви, които нямат нищо общо с критиката;

п) транспозиция в александрийски стих на „cimetiere marin“ 80от Пол Валери (N.R.F., януари 1928);

р) инвектива 81срещу Пол Валери в „Страници за унищожаване на действителността“ от Жак Рьобул (между другото тази инвектива изразява точно обратното на истинското му мнение за Валери, който го изтълкува именно така, и старото им приятелство не бе подложено на изпитание);

с) „определение“ на графиня Де Баньореджо в „победоносния том“ — изразът е на друг сътрудник, Габриеле д’Анунцио, — който тази дама ежегодно издава, за да опровергава неизбежните измислици на печата и да представя „на света и на Италия“ истинския си лик, тъй често изложен (тъкмо заради красотата и деятелността й) на погрешни и прибързани коментари;

т) цикъл прекрасни сонети, посветени на баронеса Дьо Бакур (1934);

у) ръкописи на стихотворения, чието въздействие се дължи на пунктуацията 82.

Дотук са посочени (без други пропуски освен няколко посредствени сонета, писани по конкретен повод за гостоприемния — или ненаситния — албум на мадам Анри Башелие) видимите творби на Менар в хронологичен ред. Сега преминавам към другата творба — тайната, неизмеримо героичната, безподобната. Но и — о, жалки човешки възможности! — незавършената. Тази творба, може би най-забележителната на нашето време, е съставена от девета и трийсет и осма глава от първата част на „Дон Кихот“ и от един фрагмент от двайсет и втора глава. Знам, че подобно твърдение изглежда чиста безсмислица; да оправдае тази „безсмислица“ — такава е главната цел на настоящата бележка 83.

Два неравностойни текста подсказаха идеята за това начинание. Единият е онзи филологически фрагмент на Новалис, фигуриращ под номер 2005 в дрезденското издание, в който е набелязана темата за пълното отъждествяване с определен автор. Другият е една от тези излишни книги, в които Христос се подвизава на някой булевард, Хамлет — на Канебиерата, а Дон Кихот — на Уолстрийт. Като всеки човек с добър вкус Менар изпитваше отвращение към тия нелепи карнавали, годни само — казваше той — да предизвикат с анахронизма си плебейско удоволствие или (а това е още по-лошо) да ни изумят с примитивната мисъл, че всички епохи са еднакви или пък че са различни. По-интересно, макар и противоречиво и повърхностно по изпълнение, му изглеждаше чудесното хрумване на Доде да обедини в един образ Тартарен, знаменития идалго Дон Кихот и неговия оръженосец… Онези, които намекваха, че Менар е посветил живота си на идеята да напише един съвременен „Дон Кихот“, позорят светлата му памет.

Той искаше да съчини не друг „Дон Кихот“ — това е лесно, — а самия „Дон Кихот“. Излишно е да добавям, че никога не се е стремял към механично копиране на оригинала; нямаше намерение да го преписва. Необикновената му амбиция се състоеше в това да създаде няколко страници, които да съвпадат — дума по дума и ред по ред — с написаните от Мигел де Сервантес.

„Моето намерение е просто удивително, писа ми той от Байон на 30 септември 1934 година. Крайната цел на едно теологическо или метафизическо доказателство — външният свят, Бог, случайността, универсалните форми — е толкова стара и позната, колкото и моят нашумял роман. Единствената разлика се състои в това, че философите публикуват в занимателни книги междинните етапи на своята работа, а аз реших да ги прескоча“. И наистина не е останала и една черновка, за да засвидетелства многогодишния му труд.

Отначало избра един относително прост метод. Да научи добре испански, да възроди в себе си католическата вяра, да се сражава с маври или с турци, да забрави историята на Европа между 1602 и 1918 година, да бъде Мигел де Сервантес. Пиер Менар проучи този метод (знам, че беше усвоил доста добре испанския език от седемнайсети век), но го отхвърли като твърде лесен. По-скоро непригоден!, ще каже читателят. Съгласен съм, но самият замисъл беше поначало неосъществим и от всички методи, неприложими за осъществяването му, този беше най-безинтересният. Да бъде в двайсети век популярен писател от седемнайсети век, му се струваше унизително. Да бъде, тъй или иначе, Сервантес и да сътвори „Дон Кихот“, му се струваше по-лесно (затова и по-непредизвикателно), отколкото да продължава да бъде Пиер Менар и да сътвори „Дон Кихот“, изхождайки от житейския опит на Пиер Менар. (Това убеждение между другото го накара да се лиши от автобиографичния пролог към втората част на „Дон Кихот“. Да включи този пролог, би означавало да създаде още един персонаж — Сервантес, но също така би било равносилно на това да представи „Дон Кихот“ като производен от този персонаж, а не от Менар. Естествено, той се отказа от този лесен метод.) „Моето начинание всъщност не е трудно, чета на друго място в писмото му. За да го осъществя, достатъчно би било да съм безсмъртен“. Да призная ли: често си представям, че той наистина го е завършил и аз чета „Дон Кихот“ — целия „Дон Кихот“ — тъй, сякаш го е измислил Менар. Наскоро една вечер, прелиствайки глава двайсет и шеста — с която той изобщо не се е залавял, — познах стила на нашия приятел и сякаш долових неговия глас в тази необикновена фраза: „Нимфите на реките, печалната и влажна Ехо“. Това сполучливо съчетание на две прилагателни — едното за душевно състояние, а другото за физическо качество — извика в паметта ми онзи Шекспиров стих, който двамата обсъждахме един следобед: „Where a malignant and a turbaned Turk…“ 84.