Хорхе Борхес - Смърт и компас

Не е възможно да се опишат всички перипетии от останалите деветнайсет глави. Умопомрачително гъмжило от dramatis personae 73 73 Действащи лица (лат.) — бел.прев. — да не говорим за един животопис, който сякаш изчерпва всички движения на човешкия дух (от безчестието до математическите разсъждения) и странстването из необятните пространства на Индостан. Историята, започнала в Бомбай, продължава в низините на Паланпур, героят престоява една вечер и една нощ край каменната врата на Биканер, разказва за смъртта на някакъв сляп астролог в една клоака в Бенарес, съзаклятничи в причудливо изваяния дворец в Катманду, моли се и блудства сред чумното зловоние на Калкута, в Мачуа Базар, гледа от една кантора в Мадрас как дните се раждат от морето, гледа от един балкон в щата Траванкор как вечерите умират в морето, губи самообладание и извършва убийство в Индаур и затваря кръга от левги и години отново в Бомбай, на няколко крачки от градината с лунноцветните кучета. И така, сюжетът е следният: Един човек (невярващият избягал студент, когото вече познаваме) попада между хора от най-долна проба и се равнява с тях в своеобразно състезание по подлост. Внезапно — със същия свръхестествен ужас, какъвто изпитва Робинзон при вида на следа от човешки крак в пясъка — долавя у един от тия презрени мъже нещо, което смекчава подлостта: нежност, възторженост, безмълвие. „Сякаш в разговора се бе намесил по-сложно устроен събеседник“. Съзнава, че разговарящият с него негодник не е способен на тази мимолетна добродетелност, оттук заключава, че в него се отразява някой приятел или приятел на приятеля. Размишлявайки над този проблем, стига до следното загадъчно убеждение: „Някъде на земята съществува човек, от когото изхожда тая светлина; някъде на земята живее човекът, който е самата тая светлина“. Студентът решава да тръгне да го търси.

Основната тема вече прозира: неистовото търсене на една душа в слабите отзвуци, които е оставила у други души; в началото — едва доловимата диря от усмивка или от дума, в края — многобройни, все по-ярки отблясъци на разума, въображението и доброто. Разпитваните хора притежават толкова по-осезаема частица божественост, колкото по-отблизо са познавали Ал-Мутасим, но се разбира, че те са само отражения. В случая можем да си послужим с математическата терминология: претовареният роман на Бахадур е възходяща прогресия, чийто краен член е предполагаемият „човек на име Ал-Мутасим“. Непосредственият предшественик на Ал-Мутасим е един безкрайно любезен и щастлив персийски книжар; предшественикът на книжаря е светец… След много години студентът се озовава в един пруст, „в дъното на който има врата и евтина рогозка, обсипана с мъниста, а зад нея — някакво сияние“. Студентът пляска с ръце един път, два пъти и пита за Ал-Мутасим. Мъжки глас — невъобразимият глас на Ал-Мутасим — го кани да влезе. Студентът дърпа завесата и пристъпва напред. Тук романът свършва.

Ако не се лъжа, за да разработи успешно подобен сюжет, писателят трябва да спази две изисквания: първо, да измисля най-различни пророчески черти; второ, героят, обрисуван с тези черти, да не е гола условност или призрак. Бахадур удовлетворява първото изискване; за второто не съм съвсем сигурен. Казано с други думи: нечуваният и невиждан Ал-Мутасим би трябвало да се възприема като реален тип, а не като куп плоски суперлативи. Във варианта от 1932 година свръхестествените белези са рядкост: „човекът на име Ал-Мутасим“ е своеобразен символ, но не е лишен и от индивидуални, лични черти. За жалост това добро литературно поведение се оказва краткотрайно. Във варианта от 1934 година, който е пред очите ми, романът се изражда в алегория: Ал-Мутасим е символ на Бога и съответните маршрути на героя в известен смисъл са етапи, изминавани от душата в мистичното й възвисяване. Има и отегчителни подробности: говорейки за Ал-Мутасйм, един чернокож юдей от Кочин казва, че кожата му е черна; един християнин го описва стъпил върху кула с разперени ръце; един червен лама си го спомня седнал „като оная фигура, която изваях от лой и на която се кланях в манастира «Ташилхунпо»“. Подобни изявления трябва да внушат представата за единен бог, подчиняващ се на човешките различия. Идея, която според мен не е твърде насърчителна. Не бих казал същото за предположението, че и Всемогъщият търси Някого, а този Някой — Някой по-висш (или просто необходим и равен); и така до Края (или по-точно до Безкрая) на Времето или във вечен кръговрат. Ал-Мутасим (това е името на осмия от Абасидите, който победил в осем битки, родил осем синове и осем дъщери, оставил осем хиляди роби и управлявал в продължение на осем години осем месеца и осем дни) етимологически означава „Търсещ закрила“. Във варианта от 1932 година самият факт, че цел на странстването е един странник, е удобно оправдание за трудностите на търсенето; във варианта от 1934 година той поражда чудноватата теология, която изложих. Мир Бахадур Али, както видяхме, не е способен да устои на най-примитивното изкушение в изкуството: да бъдеш гений.