Хорхе Борхес - Смърт и компас

Препрочитам написаното и се боя, че не съм изтъкнал достатъчно достойнствата на книгата. В нея има черти, свидетелстващи за висока култура: например един диспут в деветнайсета глава — в единия от спорещите, който не желае да обори софизмите на другия, „за да не се налага като победител“, съзираме приятел на Ал-Мутасим.

Смята се за чест една съвременна книга да произхожда от някоя стара, тъй като никой не обича (както е казал Джонсън) да е длъжник на съвременниците си. Честите, макар и незначителни съвпадения на Джойсовия „Одисей“ с Омировата „Одисея“ все още пораждат — така и няма да разбера защо — лекомислено възхищение у критиката; съвпаденията между романа на Бахадур и високо ценената „Беседа на птиците“ от Фаридеддин Аттар се радват в Лондон и дори в Аллахабад и Калкута на също тъй загадъчни възхвали. Не липсват и други източници. Някакъв изследовател е открил в първата сцена от романа прилики с разказа на Киплинг „На градската стена“; Бахадур не отрича, но отбелязва, че би било твърде неестествено да няма сходство между две описания на десетата нощ на мухаррам… Елиът с още по-голямо основание напомня седемдесетте песни на незавършената алегория „Кралицата на феите“, където героинята Глориана не се появява нито веднъж, както изтъква в една своя критика Ричард Уилям Чърч. Аз най-скромно посочвам един далечен, но възможен предшественик — йерусалимския кабалист Исак Лурия, който през шестнайсети век е проповядвал, че душата на някой прародител или учител може да се пресели в душата на един несретник, за да го насърчава или поучава. Тази разновидност на метемпсихозата се нарича иббур 74.

Видимите творби , които остави този романист, могат лесно и бързо да бъдат преброени. Затова са непростими пропуските и прибавките, направени от мадам Анри Башелие в неверния каталог, който някакъв вестник, чиято протестантска насоченост не е тайна, лекомислено е предложил на своите достойни за съжаление читатели — нищо, че са малко на брой и са калвинисти, ако не са масони или обрязани. Истинските приятели на Менар посрещнаха този каталог с тревога и дори лека тъга. Сякаш вчера се бяхме събрали край неизбежния мрамор сред печалните кипариси и ето че Грешката вече се опитва да очерни Паметта му… Несъмнено налага се една кратка поправка.

Съзнавам, че никак не е трудно да се отрече жалкият му авторитет. Надявам се обаче, че ще ми бъде позволено да се позова на две ценни мнения. Баронеса Дьо Бакур (на чиито незабравими vendredis 75 имах честта да се запозная с оплаквания поет) бе така благосклонна да одобри следващите редове. Графиня Де Баньореджо, един от най-изтънчените умове на Княжество Монако (а сега и на Питсбърг, Пенсилвания, след неотдавнашния й брак с международния филантроп Симон Кауц — уви!, — тъй оклеветен от жертвите на безкористните му деяния) е пренебрегнала „заради истината и смъртта“ (такива са нейните думи) свойствената си аристократична сдържаност и в отворено писмо, публикувано в списание „Luxe“, също изказва одобрението си. Тези препоръки, струва ми се, са достатъчни.

Вече казах, че видимите творби на Менар могат лесно да се изброят. След като прегледах най-внимателно личния му архив, установих, че се състои от следните материали:

а) символистичен сонет, публикуван два пъти (с вариации) в списание „La Conque“ (броевете от март и октомври 1899 г.);

б) монография за възможността да се състави поетически речник на понятия, които да не бъдат синоними или парафрази на понятията, изграждащи обикновения език, а „идеални предмети, създадени по общо съгласие и предназначени за чисто поетически нужди“ (Ним, 1901);

в) монография за „известна близост или родство“ на идеите у Декарт, Лайбниц и Джон Уилкинс (Ним, 1903);

г) монография върху „Characteristica universalis“ 76на Лайбниц (Ним, 1904);

д) специализирана статия за възможността да се обогати играта на шах чрез отстраняването на една от крайните пешки; Менар предлага, препоръчва, разглежда и в края на краищата отхвърля това нововъведение;

е) монография върху „Ars magna generalis“ 77на Раймунд Лулий (Ним, 1906);

ж) превод с предговор и бележки на „Книга за изобретателността и изкуството в шахматната игра“ от Руй Лопес де Сегура (Париж, 1907);

з) черновки на монография върху символическата логика на Джордж Бул;

и) преглед на основните метрически закони на френската проза, илюстриран с примери от Сен Симон („Revue des langues romanes“, Монпелие, октомври 1909);