Хорхе Борхес - Смърт и компас

Оттам насетне тази фигура, понякога в суданска носия, друг път в униформа, но винаги със забулено лице, трайно проникна във виденията му. Присъстваше неизменно, но така и не можехме да отгатнем коя е. Все пак виденията в мастиленото огледало, в началото мимолетни или неподвижни, с течение на времето ставаха все по-сложни; те изпълняваха заповедите ми незабавно и угнетителят можеше да ги следи съвършено ясно. Сигурно е, че и двамата твърде често оставахме изтощени от тези занимания. Свирепото естество на сцените бе друг източник на умора. Те показваха все мъчения, въжета за изтезания, осакатявания — насладите на палача и на кръвожадния.

Тъй стигнахме до утрото на четиринайсетия ден от месец бармаджат. Мастиленото кръгче бе налято в дланта, смолата бе посипана в мангала, заклинанията — изгорени. Бяхме само двамата с Болнавия. Той ми нареди да му покажа едно окончателно и справедливо наказание, защото този ден сърцето му жадуваше да види нечия смърт. Показах му войниците с барабаните, опънатата бича кожа, щастливците, които можеха да видят събитието, палача с меча на правосъдието в ръка. Като го зърна, Болнавия се изуми и ми рече: «Та това е Абу Кир, човекът, който посече брат ти Ибрахим и ще сложи край и на твоите дни, щом се сдобия с умението да призовавам тези фигури без твоя помощ». После пожела да доведат осъдения. Когато го доведоха, Болнавия трепна, защото това бе загадъчният мъж, чието лице винаги бе забулено с бяла кърпа. Тогава тиранинът ми заповяда, преди да убият мъжа, да му снемат маската. Аз се хвърлих в нозете му и рекох: «О, царю на времето и материята, несравнима същност на столетието, този човек не е като останалите, защото не знаем неговото име, нито името на предците му или на родния му град; поради това аз не смея да се допра до него, за да не си навлека някой грях, за който после ще трябва да отговарям». Болнавия прихна да се смее и накрая се закле, че ако имало някакъв грях, той щял да го поеме. Закле се в меча си и в Корана. Тогава заповядах да съблекат осъдения, да го проснат върху опънатата бича кожа и да му снемат маската. Всичко това бе изпълнено. Смаяните очи на Якуб най-сетне можаха да видят лицето на мъжа — което бе неговото собствено лице. Той побърза да закрие очи, обзет от страх и лудост. Хванах разтрепераната му ръка с моята твърда десница и му заповядах да продължи да гледа церемонията на своята смърт. Той сякаш бе обсебен от огледалото — дори не се опита да отвърне поглед или да изсипе мастилото. Когато мечът във видението се стовари върху виновната глава, Болнавия нададе стон, който не събуди жал у мен, и рухна мъртъв на пода.

Слава на Онзи, който не умира и държи в ръката Си двата ключа — на безграничното опрощение и на безкрайното наказание“.

(От книгата „Езерните райони на Екваториална Африка“ на Ричард Франсис Бъртън 36 36 Тази история всъщност не се явява никъде в „Езерните райони…“ на Бъртън и бегло е загатната в книгата, която Ди Джовани и редица други посочват като неин източник: „Нрави и обичаи на съвременните египтяни“ (1837) на Едуард Уилям Лейн — бел.ред. .)

Тъй като в съзнанието на мюсюлманите идеите на Мохамед са неразривно свързани с религията, Господ е повелил в небесното царство те винаги да бъдат ръководени от един дух, който изпълнява ролята на Мохамед. Този пратеник невинаги е един и същ. Един жител на Саксония, който приживе бил пленник на алжирците и приел исляма, веднъж се нагърбил с тази задача. Тъй като навремето бил християнин, той им говорил за Иисус и им казал, че е Божи син, а не син на Йосиф. Наложило се да го сменят с другиго. Мястото, където се намира представителят на Мохамед, е означено с факел, видим единствено за мюсюлманите.

Истинският Мохамед, който е написал Корана, вече е невидим за своите следовници. Казаха ми, че отначало бил определен да ги ръководи, но се стремял да властва изцяло над тях и бил прогонен на юг. Веднъж една мюсюлманска общност бе подтикната от демоните да го признае за бог. За да усмири тези безредици, самият Мохамед бе издигнат от бездната и изложен на показ пред очите им. При този случай и аз успях да го видя. Приличаше на телесните духове, които нямат вътрешно зрение, и лицето му бе много тъмно. Едва успя да изрече словата: „Аз съм вашият Мохамед“, и незабавно потъна отново.

(От Vera Christiana Religio — „Истинската християнска религия“, 1771, на Емануел Сведенборг.)