— Ех, Морейра, днес стрелбата никак не ти послужи.
Отвсякъде бързо заприиждаха униформените мъже, които бяха обградили къщата, а след тях и съседите. Андрес Чирино трябваше да се напрегне, за да изтръгне оръжието си от тялото. Всички искаха да му стиснат ръката. Руфино се обади със смях:
— На тоя юнак му се изпя песента.
Аз вървях от група на група и разправях на хората какво съм видял. Изведнъж се почувствах много изтощен; може би имах треска. Измъкнах се от навалицата, намерих Руфино и двамата потеглихме обратно. От конете видяхме бялата светлина на зората. Бях не толкова уморен, колкото зашеметен от пороя на събитията.
— От голямата река на събитията през онази нощ — обади се баща ми.
Човекът кимна:
— Така е. Само за няколко часа бях познал любовта и бях видял отблизо смъртта. На хората им се разкриват подобни неща или поне онези, които им е отредено да узнаят; ала на мен тези две основни неща ми бяха разкрити от залез до изгрев. Годините си минават и толкова пъти съм разказвал тази история, че вече не съм сигурен дали наистина си я спомням, или си спомням само думите, с които я разправям. Навярно същото бе станало и с Пленницата и нейното индианско нападение. Сега е все едно дали именно аз или пък някой друг е видял как убиват Морейра.
Когато приключи битката при Клонтарф, в която норвежецът бе унизен, Върховният крал се обърна към поета и рече:
— Най-дивните подвизи губят блясъка си, ако не се изсекат в звънки слова. Искам да възпееш моята победа и да я възхвалиш. Аз ще съм Еней; ти бъди моят Вергилий. Смяташ ли, че си достатъчно даровит за това начинание, което ще обезсмърти и двама ни?
— Да, кралю — отвърна поетът. — Аз съм Олан. Изучавал съм изкуството на метриката в продължение на дванайсет зими. Зная наизуст триста и шейсетте басни, които са основата на всяка истинска поезия. Ълстърският и Манстърският цикъл 440са скрити в струните на арфата ми. Законите ми дават право да сипя щедро най-древните слова на езика и най-сложните метафори. Владея тайнописа, който брани изкуството ни от любопитните очи на простолюдието. Умея да славя любовта, кражбите на добитък, мореплаванията, войните. Знам потеклото на всеки кралски род в Ирландия чак до митичните им прадеди. Овладял съм свойствата на билките, астрологията, математиката и каноническото право. Разгромил съм съперниците си в открита надпревара. Усвоил съм тънкостите на сатирата, която причинява кожни болести, даже и проказа. Сръчен съм и с меча — доказах го в последното сражение. Само едно не зная — как да ти благодаря за честта, с която ме удостояваш?
Кралят, който лесно се изморяваше от дългите речи на други люде, въздъхна с облекчение:
— Отлично ми е известно всичко това. Току-що ми казаха, че славеят вече пеел в Англия. Когато дъждовете и снеговете преминат, когато прелетните птици се завърнат от южните земи, ти ще изпееш твоята възхвала пред кралския двор и пред Събранието на поетите. Давам ти една цяла година. Ще изваеш до съвършенство всяка буква, всяко слово. Отплатата ми, както знаеш, ще е достойна за кралските ми привички и за безсънните нощи на вдъхновението ти.
— Кралю, най-щедра награда за мен е да виждам лика ти — отвърна поетът, който бе и царедворец.
Сетне се оттегли с поклон, като в ума си вече оформяше някой и друг стих.
Изтече уречената година — година, запомнена с чума и въстания — и той представи хвалебствената ода. Изпя я с бавна увереност, без да хвърли дори бегъл поглед към ръкописа. Кралят слушаше и кимаше одобрително. Всички му подражаваха, дори и скупчените край портите люде, които не чуваха ясно ни думичка. Накрая владетелят заговори:
— Приемам труда ти. Той е още една победа. Придал си на всяко слово същински смисъл, на всяко съществително име — епитета, отреден му от първите поети. В цялата възхвала няма ни един-едничък образ, който да не са използвали класиците. Войната е „дивна тъкан от люде“, а кръвта е „водата на меча“. Морето има своя бог, а облаците предсказват бъдещето. Умело си си послужил с римата, алитерацията, асонанса, с количествата и майсторството на учената реторика, с мъдрото редуване на стъпките. Дори да се изгуби цялата ирландска книжнина — опазил Бог!, — то тя би могла да се възстанови без загуба само по твоята класическа ода. Трийсет писари ще я препишат дванайсет пъти — настъпи мълчание, сетне кралят продължи: — всичко това е хубаво и все пак нищо не се случи. Кръвта не закипя във вените ни. Ръцете не потърсиха лъковете. Никой не пребледня, никой не нададе боен възглас, никой не изпъна гръд, за да се възправи срещу викингите. След една година, поете, ще приветстваме друга възхвала. Като знак за нашето одобрение приеми това сребърно огледало.
Читать дальше