Хорхе Борхес - Смърт и компас

Никой не е виновен; всеки е изпълнил, съзнателно или не, замисъла, начертан от Божествената премъдрост. Сега всички споделят Небесното царство.

Ръката ми се противи да напише и друга мерзост. Щом достигнат уречената възраст, посветените в сектата биват осмивани, бичувани и накрая разпъвани на един планински връх, за да последват примера на учителите си. Това престъпно погазване на Петата заповед трябва да бъде обуздавано с цялата строгост, която човешките и божествените закони винаги са изисквали. Нека проклятията на Небосвода, нека ненавистта на ангелите…“

Краят на ръкописа така и не е бил намерен.

Чухме тази история в старата сладкарница „Орел“, на ъгъла на „Флорида“ и „Пиедад“ 437.

Обсъждахме проблема за познанието. Някой се позова на платоническата теза, че вече сме видели всички неща в един предишен свят, тъй че да узнаеш, значи да разпознаеш. Баща ми, струва ми се, повтори какво бил писал Бейкън — ако ученето е припомняне, то незнанието всъщност е забравяне. Друг от събеседниците, възрастен господин, навярно леко объркан от цялата тази метафизика, се престраши да вземе думата. Рече с бавна увереност:

— Все не успявам да проумея тази работа с Платоновите архетипове. Никой не помни първия път, когато е видял жълтия или черния цвят или пък е вкусил някой плод — навярно защото тогава е бил много малък и не е могъл да знае, че открива началото на дълга, дълга редица от повторения. Разбира се, има и такива първи преживявания, които никой не забравя. Бих могъл да ви разкажа колко добре помня и колко често си припомням една нощ — нощта на 30 април 74-та година.

Едно време летата бяха по-дълги, ала не зная защо сме се задържали чак до тази дата в имението на братовчедите ми Дорна, което се намираше само на няколко левги от Лобос. Тъкмо тогава Руфино, един от ратаите, ме посвети в селските обичаи. Скоро щях да навърша тринайсет години; той беше много по-голям от мен и имаше славата на човек с буен нрав. Беше много сръчен; когато се упражняваше в бой с насаждени пръчки вместо с ножове, винаги противникът му се оказваше с начернено лице. Един петък ми предложи да отидем вечерта на другия ден в града, за да се позабавляваме. Съгласих се, естествено, макар да не ми бе ясно за какво забавление говореше. Предупредих го, че не умея да танцувам; отвърна, че това се научавало лесно. Излязохме след вечеря, някъде към седем и половина. Руфино се беше пременил, сякаш отиваше на празник, и носеше на показ сребърна кама; тръгнах с него, ала не си взех моето нищо и никакво ножче, защото се боях, че може да ми се подиграват заради него. Скоро съгледахме в далечината първите къщи. Никога ли не сте били в Лобос? Все едно… провинциалните градчета са досущ едни и същи, приличат си дори и по това, че всяко се смята за различно. Същите пръстени улички, същите дупки, същите схлупени къщурки — край тях мъж на кон сякаш се чувства по-важен. На един ъгъл слязохме от седлата пред къща, боядисана в небесносиньо или розово, с надпис „Звездата“. На коневръза бяха вързани няколко коня с хубави сбруи. Предната врата бе полуоткрехната; видях през пролуката ивица светлина. В дъното на преддверието имаше дълга стая със странични дъсчени пейки, наредени край стената, а между тях — тъмни врати, които водеха кой знае къде. Едно жълтеникаво кутре с проскубана козина изскочи с лай и заподскача в краката ни. Имаше доста хора — пет-шест жени с пеньоари на цветя сновяха насам-натам, сред тях се открояваше една достопочтена госпожа, облечена в черно от глава до пети, явно бе стопанката на дома. Руфино я поздрави и рече:

— Водя ви един нов приятел, ама още не го бива да язди.

— Ще се научи, не берете грижа — отвърна госпожата.

Изпитах срам. За да прикрия смущението си или за да им покажа, че още съм дете, седнах в крайчеца на една пейка и се заиграх с кучето. На кухненската маса горяха няколко лоени свещи, пъхнати в шишета; спомням си и мангалчето, оставено в ъгъла на стаята. На варосаната стена отсреща имаше изображение на Светата Дева на Милосърдието.

До мен долитаха разни шеги; някой се мъчеше да настрои китара, която явно му създаваше доста грижи. Само от плахост не отказах предложената ми хвойнова ракия, която изгори устата ми като въглен. Сред жените имаше една, която ми се видя по-различна от останалите. Викаха й Пленницата. Забелязах нещо индианско у нея, но беше красива като картина, с едни такива, тъжни очи. Плитката й стигаше чак до кръста. Руфино забеляза, че я гледам, и й рече: