Хорхе Борхес - Смърт и компас

Отвърнах му:

— Не можах да я чуя. Моля те да ми кажеш коя е.

Поколеба се за миг и отговори:

— Дал съм клетва да не я разкривам. Пък и никой не може да научи другиго на нещо. Трябва да я търсиш сам. Да побързаме, защото животът ти е в опасност. Ще те скрия у дома, където никой няма да дръзне да те търси. Ако се извие попътен вятър, утре ще отплаваш на юг.

Така започна приключението, което щеше да трае много зими. Не ще описвам всичките си премеждия, нито ще се мъча да си спомня точния ред, в който ме сполетяха превратностите на съдбата. Бях гребец, роботърговец, роб, дървосекач, обирджия на кервани, певец, търсач на подпочвени води и метали. Една година бях пленник и страдах в живачните мини, където зъбите се разклащат. Служих редом с мъже от Швеция в градската стража на Миклигардр (Константинопол). По Азовското крайбрежие ме залюби жена, която никога не ще забравя; оставих я или пък тя ме остави, което е едно и също. Предаваха ме и сам бях предател. Неведнъж съдбата ме принуди да убивам. Един гръцки войник ме извика на двубой и ми предложи да избирам между два меча. Единият бе с педя по-дълъг от другия. Разбрах, че се опитва да ме сплаши, и избрах по-късия меч. Мъжът ме запита защо. Отвърнах му, че разстоянието от моя юмрук до неговото сърце е еднакво. Някъде по брега на Черно море има рунически надгробен надпис, който сам издълбах за моя другар Лейф Арнарсон. Сражавал съм се със силните мъже на Серкланд, сарацините. С течение на времето бях мнозина люде, но този вихър от събития бе един дълъг сън. Главното бе Думата. Понякога губех вяра в нея. Повтарях си, че е нелепо да се отказвам от красивата игра да съчетавам изящни слова и че няма защо да диря една-единствена, може би измамна Дума. Напразно умувах. Един мисионер ми предложи думата Бог, ала аз я отхвърлих. Веднъж призори край брега на някаква река, чието устие бе като морска шир, повярвах, че съм попаднал на откровението.

Върнах се в земята на урните и с голям труд намерих къщата на певеца. Влязох и си казах името. Вече бе нощ. Торкелсон, който лежеше на пода, ми рече да запаля голямата свещ в бронзовия свещник. Толкова бе остарял в лицето, та не можеше да не помисля, че сигурно и аз вече съм стар. Според обичая го запитах как е кралят им. Отвърна ми:

— Вече не се казва Гунлой. Сега носи друго име. Разкажи ми за странстванията ти.

Разправих му всичко поред, с много подробности, които тук пропускам. Още преди да свърша, той ме запита:

— Пя ли често из ония земи?

Въпросът му ме изненада.

— Отначало — рекох — пеех, за да си изкарвам хляба. Сетне един непонятен страх ме откъсна от песента и от арфата.

— Добре — кимна той. — Сега можеш да продължиш разказа си.

Изпълних нареждането му. После настъпи дълго мълчание.

— Какво ти даде първата жена, която си имал? — запита той.

— Всичко — отвърнах.

— И на мен животът даде всичко. Животът дава всичко на всички люде, но повечето не го знаят. Гласът ми е уморен и пръстите ми са слаби, но все пак слушай.

И той изрече думата «ундр», която означава «чудо».

Бях поразен от песента на умиращия мъж, но в тази песен и в акордите му долових собствените си мъки, робинята, която ми даде първата любов, мъжете, които бях убил, студените утрини, зората над водите, греблата. Грабнах арфата и запях, подемайки различна дума.

— Добре — рече той; трябваше да се приближа, за да го чуя. — Разбра ме.“

Няма два еднакви хълма, ала навсякъде по земята равнините са едни и същи. Движех се по някакъв път през равнината. Без особено любопитство се запитах дали се намирам в Оклахома или в Тексас, или в областта, която учените люде наричат „пампас“. Не виждах никаква ограда ни надясно, ни наляво. Повторих си бавно, както правех и друг път, следните редове от Емилио Орибе:

Пътят бе неравен. Заваля дъжд. На около двеста-триста метра напред видях светлините на някаква къща. Беше ниска, правоъгълна и заобиколена с дървета. Вратата ми отвори облечен в сиво мъж, който бе толкова висок, че почти ме хвана страх. Почувствах, че очаква някого. Вратата нямаше ключалка.

Влязохме в дълга стая, чиито стени бяха облицовани с дърво. От тавана висеше лампа, която хвърляше жълтеникава светлина. Масата ми се стори някак странна. На нея имаше воден часовник, първият, който изобщо някога съм виждал, като изключим изображенията по разни гравюри. Човекът ми посочи един от столовете.