Джо Гарбър - Хайка

— Ами, ти не си роден убиец. В разгара на битката можеш да убиеш някого. Виждал съм те да го правиш. Но хладнокръвно — едва ли.

Рансъм започна да си играе с ножа за хранене. Изражението му остана непроницаемо, но зениците му се разшириха. Мускулите на врата му се изопнаха. Беше готов да пристъпи към действие.

— Не, мистър Елиът, няма да ме застреляш.

Дейв стреля.

Заглушителят издаде тъп звук. Рансъм изрева. Стисна бедрата си там, където точно под слабините, рукна кръв.

— Дяволите да те вземат, мръсно копеле! Ти стреля по мен!

Дейв не му обърна внимание. Той беше на пода. Претърколи се три пъти наляво и погледна там, където трябваше да бъде резервният човек на Рансъм.

Мъжът беше на мястото си.

Дейв се прицели и натисна спусъка два-три пъти. Лицето на помощника се обля в червен дъжд. Дори не успя да вдигне пистолета.

— Ще те убия, мръснико!

— Я млъквай! Държиш се като бебе.

Дейв отново се претърколи и насочи оръжието си към Рансъм.

Онзи се бе превил на две и притискаше раната си с ръце. Лицето му беше извърнато, а устните — дръпнати назад. Въртеше очи. Приличаше на обезумял доберман.

— Успокой се, Рансъм — с отвращение процеди през зъби Дейв. — Това е само една драскотина. Ако исках да ти сторя истинско зло, знаеш, че щях да го направя.

— Как се осмели да стреляш по мен, негоднико!

Четирите маси бяха подредени за закуска. Дейв грабна кофичката за лед и плисна съдържанието й в лицето на Рансъм.

— Рансъм, вземи една салфетка, сложи я на крака си и си затваряй устата. Както се държиш, ще умреш от сърдечен удар, а не от раната.

Леденостудената вода сплъсти косата на Рансъм. По лицето му потекоха ручейчета. Изражението на лицето му накара Дейв да потрепери. Сякаш видя физиономията на сержант Мълинс, точно преди края.

— Елиът, мръсна гадино, можеше да ми отнесеш топките — тихо и ледено изсъска Рансъм.

— Това са рисковете на играта, приятелю. Освен това ти каза, че си прочел секретното ми досие. Би трябвало да си спомняш, че съм добър стрелец.

— Ще те убия.

— Няма ли да кажеш нещо ново? — раздразнен въздъхна Дейв.

— Ще го направя бавно и мъчително — това е новото.

— Благодаря, че внесе яснота във взаимоотношенията ни. Между другото, не стой там като последен глупак. Кръвта ти ще изцапа всичко наоколо. Сложи парче лед на раната. То ще притъпи болката и ще намали кървенето.

Рансъм изръмжа, сви устни и бръкна в кофичката, за да извади кубче лед. Когато се наведе, Дейв го удари с пистолета по главата. Рансъм се просна на масата, после бавно се свлече на пода.

Времето спря. Държеше в ръка зареден пистолет. Врагът беше в безсъзнание. От чисто любопитство и без никаква злоба Дейв насочи дулото към главата на Рансъм. Почувства се добре. Дръпна предпазителя. Изпита още по-голямо удоволствие.

Щеше да бъде много лесно.

Преди двайсет и пет години Дейвид Елиът, навремето не съвсем с всичкия си, се намираше в сърцето на ужаса и се закле пред Бога никога да не стреля, когато е ядосан. Молеше се да не наранява никого, да не извършва повече насилие и да приключи с войната.

А сега, само за една сутрин, бе убил двама мъже. Стана толкова лесно и спонтанно. Не изпита никакви чувства.

Но в този миг, застанал пред равностойния си противник със зареден пистолет в ръка, той почувства нещо — задоволството и удовлетворението на опитния професионалист, който е изпълнил безупречно задачата си. С две убийства зад гърба си и с пръсти, ухаещи на бездимен барут, Дейв знаеше, че рискът да се почувства идеално, се увеличава с всяка измината минута.

Не, никога вече. Едва не загуби. А те щяха да спечелят. И сега всичко се повтаряше отново. Ако, разбира се, го допуснеше. Но той нямаше да го направи, не можеше да си позволи пак да се превърне в такъв, какъвто някога искаха да бъде.

Рансъм и хората му очакваха друго. Мислеха, че знаят какво ще направи. Ще вземе един-двама заложници. Ще устрои засада. Ще започне престрелка и ще се опита да се измъкне от сградата.

Дейв се усмихна мрачно. Свали пистолета, щракна предпазителя и пъхна оръжието в колана си. Макар да знаеше, че враговете му не могат да го чуят, той каза на Рансъм:

— Колко човека си поставил на изходите, приятелю? Двайсет? Трийсет? Повече? Колкото и да са, няма да мога да мина покрай тях, нали?

Дейв погледна панталона си — скъсан и изцапан с мазнина.

— Ще ме забележат. Така, както изглеждам, ще ме застрелят веднага. Но аз ще изляза оттук, Рансъм. Бъди уверен. Освен това, знай, че ще стане така, както искам аз, а не ти. Предпочитам да се самоубия, отколкото да изпълня заповедите ти.