Пауло Куельо - Изневяра

Радостта може да почака. Важното е да се поддържа добър имидж. А това означава никой да не разбере, че сме свръхбогати.

Сутринта трябва да стана рано за работа. Фактът, че Якоб пренебрегва съобщенията ми, ме сближи със съпруга ми. Въпреки това искам да осъществя отмъщението си.

Истината е, че вече не изпитвам такова желание да го доведа докрай, но пък мразя да зарязвам проектите си по средата. Да се живее означава да се вземат решения и да се понасят последствията. От доста време не го правя и може би тъкмо това е една от причините да лежа с вперен в тавана поглед посред нощ.

Да пращаш есемеси на мъж, който те отхвърля, си е загуба на време и пари. Вече не ми пука за щастието му. Всъщност дори искам да страда много, защото аз му предложих най-доброто от себе си, а той ме посъветва да прибягна до семейна терапия.

Ето, затова ще трябва да пратя онази вещица в затвора, ако ще после душата ми векове наред да гори в Чистилището.

Трябва ли? Откъде ми хрумна тази идея? Уморена съм, много съм уморена, а не мога да заспя.

„Омъжените жени страдат от депресия повече от неомъжените", бе озаглавена една статия в днешния вестник.

Не я прочетох. Но тази година ще е странна, много странна.

Животът ми тече върховно, всичко се случва, както го планирах, когато бях млада, щастлива съм... но внезапно нещо се случва.

Като вирус, който е поразил компютъра. И идва разрушението, бавно, но неумолимо. Всичко става постепенно. Някои важни програми изискват повече памет, за да се отворят. Архивирани снимки и текстове изчезват безследно.

Търсим причината, но не откриваме нищо. Питаме приятели, които разбират повече от тези неща, но и те не успяват да установят проблема. А компютърът бавно се опразва и вече не е нашият. Притежава го неуловимият вирус. Разбира се, винаги можем да го сменим, но какво ще стане със съхранените неща, които сме събирали и подреждали толкова години? Завинаги ли са изгубени? Не е честно.

Нямам никакъв контрол върху случващото се. Абсурдната страст към мъж, който сега навярно мисли, че го подлагам на тормоз. Бракът с човек, който уж ме чувства близка, но никога не разкрива слабостите си и местата, където е най-уязвим. Желанието да съсипя някого, когото съм виждала един-единствен път, мислейки, че по този начин ще ликвидирам вътрешните си демони.

Много хора казват, че времето лекува всичко. Не е вярно .

Очевидно времето лекува само онези хубави неща, които бихме искали да запазим завинаги. То ни казва: „Не се заблуждавайте, действителността е такава". Затова нещата, които чета, за да си повдигна духа, не се задържат дълго в мен. В душата ми има дупка, която поглъща цялата ми положителна енергия и оставя единствено празнота. Познавам дупката - от месеци живея в нея, - но не знам как да се измъкна от там.

Якоб смята, че се нуждая от семейна терапия. Шефът ми ме мисли за отлична журналистка. Децата забелязват, че поведението ми се е променило, но не ме питат нищо. Съпругът ми разбра какво изпитвам чак когато отидохме на ресторант и се опитах да му разкрия състоянието си.

Вземам айпада от нощното шкафче. Умножавам триста шейсет и пет по седемдесет. Резултатът е двайсет и пет хиляди петстотин и петдесет. Това е средното количество дни, което един нормален човек живее. Колко ли от тях вече съм пропиляла?

Хората край мен прекарват живота си в постоянно оплакване от всичко: „Работя по осем часа на ден, а ако ме повишат, ще работя по дванайсет", „Откакто се ожених, не ми остава време за себе си", „Потърсих Бог и сега съм принуден да ходя на поклонения, литургии и други религиозни церемонии".

Всичко, което първоначално търсим с огромен ентусиазъм - любов, работа, вяра, - се превръща в непосилно бреме, щом достигнем зряла възраст.

Има само един начин да се спасим от това – чрез любовта. Да обичаш означава да превърнеш робството в свобода.

Но в момента не мога да обичам. Чувствам единствено омраза.

И колкото и абсурдно да изглежда, това придава някакъв смисъл на дните ми.

Пристигам на мястото, където Мариан води часове по философия - в някаква пристройка, която за моя изненада се оказва в кампуса на Женевската университетска болница. Тогава започвам да се питам да не би пък този фамозен курс, който е част от биографията й, да не е нищо повече от избираема дисциплина без никаква академична стойност?

Паркирам пред един супермаркет и вървя около километър, докато стигна до там. Има куп ниски постройки насред красиво зелено поле с малко езерце по средата и стрелки, сочещи посоките. Ето ги различните институти, които, макар да изглеждат несвързани, се допълват, ако се замислим - старчески дом до клиника за душевноболни. Лудницата е в красива сграда от началото на XX в. - там се обучават психиатри, медицински сестри, психолози и психотерапевти от цяла Европа.