Пауло Куельо - Изневяра

Това е достатъчно. Останалата част от интервюто се изхвърля, използва се само нужното изявление в статия, която изобщо не е посветена на интервюирания, а на някоя важна тема и съдържа журналистическо разследване, официална информация, неофициална информация, анонимни източници и т.н.

- Ако той откаже да отговори, го увери, че сме на негова страна. Ти знаеш как човек се налага в нашата професия. Това ще бъде взето под внимание...

Знам как се налага. Кариерата на журналиста е толкова кратка, колкото и на атлета. Рано постигаме слава и власт, но незабавно отстъпваме мястото си на следващото поколение. Малцина продължават и преуспяват. Останалите виждат как жизненият им стандарт пада, започват да критикуват пресата, създават блогове, изказват мнение по различни въпроси и прекарват повече от необходимото време в опити да впечатлят приятелите си. Няма средно положение.

Аз все още съм в категорията на „обещаващите професионалисти". Ако успея да се добера до въпросните изявления, е възможно през следващата година да не ми се наложи да чуя: „Трябва да съкратим разходите, а ти с твоя талант и име със сигурност ще си намериш друга работа".

Дали ще бъда повишена? Ще мога да реша какво да публикувам на първа страница: проблема с вълците, които изяждат овцете, бягството на чуждите банкери към Дубай и Сингапур или абсурдната липса на жилища под наем. Какъв вдъхновяващ начин да прекарам следващите пет години...

Връщам се на моето работно място, провеждам няколко маловажни телефонни разговора и прочитам всичко по-интересно в интернет порталите. Край мен колегите правят същото, отчаяни в търсенето на новина, която да ни спаси. Някой казва, че на железопътната линия между Женева и Цюрих са открити глигани. Това става ли за материал?

Разбира се. Също като телефонното обаждане, което току-що получих - една осемдесетгодишна жена се възмущаваше от закона, забраняващ пушенето в баровете. През лятото нямало проблем, но през зимата щяло да има много повече умрели от пневмония, отколкото от рак на белия дроб, защото хората щели да са принудени да пушат на студа.

Какво точно правим в редакцията ли?

Вече знам: обожаваме работата си и имаме намерение да спасим света.

Седнала съм в поза лотус, вдишвам аромата на димящата пръчица и слушам музика, която отвратително наподобява мелодиите, звучащи в асансьорите. Започвам моята „медитация". Още преди много време ме посъветваха да опитам. Тогава смятаха, че съм стресирана. (Наистина беше така, но стресът е за предпочитане пред тази пълна апатия към живота, която ме е обзела в момента.)

- Замърсеното съзнание ще ви смущава. Не се притеснявайте. Приемете мислите, които се появяват. Не се борете срещу тях.

Чудесно, тъкмо това правя. Отблъсквам зловредните емоции като горделивост, разочарование, ревност, неблагодарност, чувство за безполезност. Изпълвам пространството със скромност, благодарност, разбиране, осъзнаване и благост.

Мисля, че ям повече захар от препоръчителното и това вреди на здравето ми и на духовното ми тяло.

Захвърлям настрани мрака и отчаянието и призовавам силите на доброто и светлината.

Припомням си всяка подробност от обяда с Якоб.

Изпявам една мантра с останалите в групата.

Питам се дали главният редактор ми беше казал истината. Дали Якоб наистина е изневерявал на жена си? Дали се е поддал на шантажа?

Инструкторката моли да си представим щит от светлина около тялото си.

- Трябва всеки ден да живеем с убеждението, че този щит ще ни опази от опасностите и вече няма да се вълнуваме от двойствеността на съществуванието ни. Трябва да потърсим средния път, където няма нито радост, нито страдание, а само пълен мир.

Започвам да разбирам защо толкова често отсъствам от часовете по йога. Двойствеността на съществуванието? Средният път? Това ми звучи толкова противоестествено, колкото и препоръките на моя лекар да поддържам холестерола си под пет.

Образът на щита се задържа едва няколко секунди, после се пръсва на хиляди парченца и бива заменен от увереността, че Якоб си пада по всяка хубава жена, която му се изпречи пред погледа. А аз какво общо имам с това?

Упражненията продължават. Сменяме позата и инструкторката настоява, както по време на всеки час, поне за няколко секунди да „освободим съзнанието си".

Празнотата е тъкмо нещото, от което най-много се страхувам и което най-често ме съпровожда. Само ако знаеше какво иска от мен... Но коя съм аз, че да осъждам техника, която съществува от векове.