Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Сър, какво става, по дяволите?

— Погрижи се хеликоптерът ти да е готов за излитане всеки момент. Свободен си.

— Моите уважения, сър. Готов съм да тръгна веднага. Онези хора…

Девънпорт спря, извърна се и го доближи плътно. Заговори с леденостуден глас:

— Слушай ме, слушай много внимателно. Току-що ти дадох категорична заповед и очаквам да я изпълниш безпрекословно. Зная за онези хора там, но зная също йерархията. Трябва да ни наредят да се върнем и да ги измъкнем оттам. Ясно ли е? — Кроу мълчеше. — Попитах ясно ли е, капитан-лейтенант Кроу.

— Да, сър. Ясно е.

— Добре. Това е всичко. — Девънпорт се обърна и продължи към мостика.

Кроу остана там с кепето в дясната ръка. Погледна над тъмните вълни към брега на Гвиана. Там имаше войници, американски войници. Почти сигурно беше, че врагът ги превъзхожда по численост и въоръжение, а от него искаха да седи и да чака, докато някой бюрократ във Вашингтон размърда идиотския си мозък да реши дали е „целесъобразно“ да се върнат там. Усети старата позната болка. Не беше я изпитвал близо две десетилетия, а ето че пак започна. Онова свиване в стомаха се появяваше винаги, когато войници страдаха от недомислията на политиците, опитващи се да вземат военни решения — това чувство му беше до болка познато от Виетнам. Мразеше го непреодолимо. В пристъп на ярост той запрати с все сила кепето си в палубата, като сепна няколко техници. Девънпорт, който още беше там, също се обърна към него. Никой не каза нищо.

Кроу бавно тръгна към края на палубата и загледа тъмното море. То изглеждаше толкова спокойно. Звездите отгоре лениво мъждукаха над килватера на кораба. Кроу гледаше и мълчеше.

Военновъздушна база „Хауърд“

— Но аз трябва да говоря с президента веднага — упорствуваше Пруит. — Вие знаете не по-зле от мен, че ситуацията не търпи отлагане.

— Повтарям — отговори Карлтън Стайс. — В момента президентът е зает с обстановката в Близкия изток и не мога да ви свържа. Той ми нареди да отговарям за операцията и аз ти казвам да чакате. Целта е унищожена и ние сега преценяваме обстановката, за да изберем подходящия начин за действие.

— Кой преценява обстановката, сър? Кои са хората, които анализират? Как те оценяват възникналия проблем? Нима те знаят повече от пилота на хеликоптера? Как? Ние пратихме тези хора там, сър. Ние имаме моралното задължение да…

— Казвам ти да чакате, докато се вземе решение! Ясно ли е?

Пруит енергично заразтрива с длан гръдния си кош. Идеше му да удуши с голи ръце копеленцето. Понечи да каже нещо, но професионалистът в него надделя и той стисна зъби. Да каже на Стайс какво мисли, означаваше възможно най-бързия край на кариерата му, а това нямаше да помогне ни най-малко на онези мъже там. Той си пое дъх и изпусна въздуха няколко пъти, наложи си да се отпусне.

— Чуваш ли ме, Том?

— Да, сър — успя да отговори той през зъби.

— И така? Съгласен ли си с мен?

— Винаги съм съгласен с президента и с неговите решения, сър.

— Добре. Продължавай така.

— Сър? Ако нямате нищо против, да ви попитам. В какъв срок да очакваме отговор на въпроса?

— Ще ти се обадим своевременно. А дотогава чакайте. Не предприемайте нищо!

Връзката прекъсна. Пруит спокойно окачи слушалката и бръкна в десния си джоб за антиацидните хапчета. Пъхна в устата си две, поразмисли и добави още едно. Сдъвка ги бързо, докато излизаше от радиорубката, и се върна при Кемрън и Мари.

— Добре си ли? — попита Кемрън.

— Този Стайс! Той ли не знае как да ме вбеси. — Пруит не можеше да се примири с глупавия си късмет. Независимо какво правителство беше в Белия дом, той винаги успяваше да изложи гледната си точка пред президента и пред повечето от сътрудниците му. Но все се намираха някои високопоставени персони, които никога не се съгласяваха с него и сякаш се радваха да объркат плановете му. И сега, както често пъти в миналото, президентът беше упълномощил един такъв бюрократ. Един слабоумник, който очевидно мислеше повече за реномето си, а не за живота на американските войници на вражеска територия.

— Защо? — попита Мари. — Какво стана?

— Стайс замрази операцията.

— Какво? — озъби се Кемрън.

— Чухте какво казах.

— Но… ти сигурно можеш да направиш нещо — обади се Мари. — Районът е целият в блата. Никое човешко същество не може да оцелее там дълго.

Пруит прехапа горната си устна. Трябва да има начин да ги измъкнеш, Том. Мисли, по дяволите. Мисли!