Съмърсет Моъм - Театър

Майкъл бе започнал с Шекспир. Това беше станало още преди да се запознаят. Беше играл Ромео в Кеймбридж и после, само година след като се бе записал в театралното училище, Бенсън 17 17 Бенсън, Франк Робърт (1858 — 1939) — английски актьор и режисьор, посветил работата си на пиесите на Шекспир, организатор на фестивалите в родния град на Шекспир Стридфорд на Ейвън, които се провеждат всяка година. — Б.пр. го бе ангажирал. Гастролираше из страната в най-различни роли. Но разбра, че с Шекспир няма да отиде далеч и че ако иска да има главни роли, трябва да играе в съвременни пиеси. В Мидълпул някой си Джеймс Лангтън ръководеше театрална трупа с постоянен репертоар, за която много се говореше. След три години работа с Бенсън, на едно от редовните турнета на трупата в Мидълпул, Майкъл бе писал на Лангтън и го бе помолил да му определи среща. Джими Лангтън, дебел, плешив, червендалест мъж на четиридесет и пет години, приличаше на някой от Рубенсовите преуспяващи бюргери и изпитваше истинска страст към театъра. Беше ексцентричен, арогантен, пълен с енергия, суетен и неотразим. Обичаше да играе, но за щастие външността му не позволяваше да се появява често на сцената, и много добре, защото беше лош актьор. Не можеше да потисне присъщата си експанзивност и въпреки че изучаваше и внимателно обмисляше всяка роля, като вникваше дълбоко в нея, в негово изпълнение тя се превръщаше в гротеска. Той разтягаше всеки жест, пресилваше интонацията на всяка дума. Но когато провеждаше репетиции с трупата, всичко беше съвсем различно, тогава нямаше нищо изкуствено и нищо не се преиграваше. Той притежаваше идеален слух и при все че не беше в състояние сам да възпроизведе нужната интонация, не допускаше никакъв фалш у другите.

— Не бъдете естествени — съветваше той актьорите. — На сцената това не е нужно. Тук всичко е привидно. Не трябва да изглеждате естествени.

Изцеждаше от актьорите всичко, на което бяха способни. Всяка сутрин от десет до два провеждаше репетиции, след това ги пускаше да си ходят, за да учат ролите си и да си починат преди вечерното представление. Хокаше ги, крещеше, присмиваше им се. Плащаше им малко. Но ако изиграеха добре някоя трогателна сцена, плачеше като дете, а когато произнасяха някоя смешна фраза така, както той искаше, държеше се за корема от смях. Ако беше доволен, започваше да подскача по сцената на един крак, а като се ядосаше, хвърляше листите на пода и започваше да ги тъпче, докато по бузите му се ронеха сълзи на гняв. Актьорите му се присмиваха, обиждаха го и правеха всичко възможно да му доставят удоволствие. Той пробуждаше у тях покровителственият им инстинкт и всички до един чувстваха, че просто не могат да го подведат. При все че, както казваха, смъкваше кожата от гърба им и не им даваше и минута покой, всички чувстваха някакво особено удоволствие в това да се подчиняват на непоносимите му изисквания. Когато въодушевено стискаше ръката на някой стар актьор със седмична заплата от седем фунта и казваше: „Боже мой, синко, ти беше поразителен!“, старият актьор се чувстваше като Чарлс Кин 18 18 Кин, Чарлс (1811 — 1868) — син на най-големия английски актьор Едмънд Кин. Чарлс Кин е изпълнявал с успех ролята на Хамлет. — Б.пр. .

Случи се така, че когато Майкъл пристигна на срещата, за която беше помолил в писмото, Джими Лангтън се нуждаеше от млад актьор, който да играе главни роли на любовник. Беше се досетил защо Майкъл желае да се срещне с него и предишната вечер бе ходил да го види как играе. Майкъл изпълняваше ролята на Меркуцио 19 19 Действуващо лице от трагедията на Шекспир „Ромео и Жулиета“. — Б.пр. и не му бе харесал много, но когато влезе в кабинета му, Джими Лангтън беше поразен от неговата красота. В кафяв сюртук и сиви фланелени панталони дори без грим той беше толкова красив, че дъхът на Лангтън спря. Майкъл се държеше непринудено и говореше като джентълмен. Докато младият човек обясняваше целта на посещението си, Джими Лангтън го наблюдаваше внимателно. Дори да играеше посредствено, този млад мъж би отишъл далеч със своята външност.

— Миналата вечер видях вашия Меркуцио — каза той. — Какво мислите вие самият за него?

— Отвратителен.

— Съгласен съм с вас. На колко години сте?

— На двадесет и пет.

— Навярно са ви казвали, че сте красив?

— Затова и станах актьор, а не военен като баща си.

— Дявол да го вземе, ако имах вашата външност, какъв актьор щеше да излезе от мен!

Срещата завърши с това, че Майкъл получи ангажимент. Той остана в Мидълпул две години. Скоро стана любимец на трупата. Беше добродушен и отзивчив; не жалеше силите си, за да услужи на някого. Красотата му стана сензация в Мидълпул и на служебния вход винаги се трупаха млади момичета в очакване да го зърнат, когато излиза. Пишеха му любовни писма и му пращаха цветя. Той приемаше тяхното възхищение като нещо естествено, но не позволяваше да му завъртят главата. Стремеше се към успех и бе твърдо решил да не се обвързва с нищо, което би попречило на кариерата му. Джими Лангтън скоро разбра, че независимо от настойчивостта на Майкъл и горещото му желание да преуспее, от него никога няма да излезе добър актьор. Спасяваше го единствено красивата му външност. Гласът му беше тъничък и в особено патетични моменти звучеше твърде пронизително. В такива случаи създаваше по-скоро ефект на истерия, отколкото на неудържима страст. Но най-големият му недостатък в главната роля на любовник беше, че не умееше да изразява любовни преживявания. Той бе непринуден в свободен диалог и произнасяше репликите със съответната духовитост, но стигнеше ли се до любовно обяснение, нещо го сковаваше. Смущаваше се и това си личеше.