Съмърсет Моъм - Театър

И наистина обядът се състоеше от писия на скара, печени котлети със спанак и компот — нещо, което задоволяваше законния глад, но не причиняваше затлъстяване. Предупредена от Марджъри, че на обяд ще присъства още един човек, готвачката беше приготвила набързо малко пържени картофи. Те бяха хрупкави и разнасяха апетитна миризма, но само младежът яде от тях. Преди да откаже, Джулия им хвърли изпълнен с копнеж поглед. А Майкъл ги гледаше с такъв вид, като че ли не можеше да разбере какво точно бе това, но после, потръпвайки едва забележимо, той се отърси от мрачната си замисленост и каза: не, благодаря. Седяха на дълга и тясна маса за хранене: Джулия и Майкъл — във величествени италиански кресла един срещу друг на двата отдалечени края, а младежът по средата на не много удобен, но напълно хармониращ с останалите мебели стол. Джулия забеляза, че той поглежда към бюфета, и с очарователна усмивка се наклони към него:

— Имате ли нужда от нещо?

Лицето му пламна.

— Бих ли могъл да получа малко хляб?

— Разбира се.

Тя многозначително погледна иконома; той наливаше сухо бяло вино в чашата на Майкъл, а като привърши, излезе от стаята.

— Ние с Майкъл никога не ядем хляб. Беше глупаво от страна на Джевънс да не съобрази, че бихте пожелали малко хляб.

— Да се яде хляб, е само навик — каза Майкъл. — Човек може да се отучи учудващо бързо, ако наистина поиска.

— Бедното агънце е тънко като сламка, Майкъл.

— Самият аз не ям хляб, не защото се страхувам да не напълнея. Не го ям, тъй като не виждам смисъл в това. Всъщност при упражненията, които правя, мога да ям всичко, което пожелая.

На петдесет и две години Майкъл бе запазил превъзходната си фигура. На младини той беше най-красивият актьор на английска сцена с разкошните си кестеняви къдрици, чудесна кожа и огромни сини очи, прав нос и малки уши. Само тънките устни леко нарушаваха хармонията на лицето му. Беше висок точно метър и осемдесет и при това имаше великолепна осанка. Именно поразителната му външност го бе накарала да отиде в театъра, а не в армията като баща си. Сега кестенявите му коси бяха съвсем посивели и Майкъл доста ги беше скъсил; лицето му бе станало по-широко и на него се виждаха твърде много бръчки; кожата му вече не напомняше свежестта на праскова, а беше съвсем почервеняла. Но благодарение на големите си сини очи и великолепна фигура той все още беше много красив мъж. След петте години в армията бе придобил военна стойка и ако човек не го познаваше (което едва ли беше възможно, тъй като негови снимки се появяваха в илюстрованите описания по различни поводи), би го взел за някой висш офицер. Той се хвалеше, че е запазил килограмите си на двадесетгодишен младеж и че вече години наред, независимо дали времето е дъждовно или не, всяка сутрин става в осем часа, облича спортни гащета и пуловер и отива да бяга в Риджънтс Парк.

— Секретарката ми каза, че тази сутрин сте имали репетиция, мис Ламбърт — каза младежът. — Нима работите върху нова пиеса?

— Нищо подобно — отвърна Майкъл. — И без това играем при пълен салон.

— Майкъл реши, че актьорите са започнали да се отпускат, и насрочи репетиция.

— И много съм доволен. Открих, че на места актьорите използват жестове, които не съществуват в постановката ми, и че много често си позволяват да своеволничат с текста. По този въпрос съм твърде педантичен и смятам, че трябва да се придържаме към авторския текст, при все че, бог ни е свидетел, авторите в наши дни пишат какво ли не.

— Ако пожелаете да дойдете да видите нашия спектакъл — милостиво изрече Джулия, — уверена съм, че Майкъл с удоволствие ще ви изпрати билети.

— Много бих искал да видя пиесата още веднъж — отвърна младежът въодушевено. — Вече съм я гледал три пъти.

— Наистина ли? — с удивление възкликна Джулия, въпреки че отлично помнеше думите на Майкъл. — Не бих казала, че пиесата е лоша, освен това тя много ни допадна, но никак не мога да си представя, че някому би се приискало да я види три пъти.

— Исках да гледам не толкова пиесата, колкото вашата игра.

„Колко ловко му го измъкнах“, помисли си Джулия и добави на глас:

— Когато четяхме пиесата, Майкъл още се съмняваше. Моята роля не му харесваше много. Виждате ли, това не е роля за примадона. Но аз реших, че мога да направя нещо от нея. Разбира се, на репетициите се наложи доста да съкратим втората женска роля.

— Не казвам, че сме написали пиесата наново — добави Майкъл, — но, повярвайте, това, което виждате на сцената сега, много се отличава от пиесата, предложена ни от автора.