Джоан Роулинг - Вакантен пост

Нищо, освен да се повеселя.

Мечтата за силна младежка прегръдка и смях, която трябваше тази вечер да стигне до нещо като катарзис; да усети отново обгърната тънката си талия и острия вкус на новото, неизследваното; но фантазията й бе останала без криле и падаше право към земята…

Исках само да погледам.

— Много добре изглеждаш, Сами.

— Благодаря, Пат.

Не беше виждала зълва си повече от година.

От целия род теб най те обичам, Пат.

Майлс бе успял да я настигне. Целуна сестра си.

— Как си? Какво прави Мел? Тя не е ли с теб?

— Не. Не пожела да дойде — каза Патриша. По изражението й човек можеше да си помисли, че не пие шампанско, а оцет. — На поканата пишеше: Каним Пат и гост… Последва щур скандал. И мама печели по точки.

— О, я стига, Пат — засмя се Майлс.

— „О, Пат“. Кое „стига“, Майлс, да му еба майката?

При което Саманта усети прилива на бясно удоволствие: повод да се хвърли в атака.

— Нима не си даваш сметка, Майлс, че това е един адски обиден начин да поканиш партньорката на собствената ти дъщеря? Честно казано, майка ти наистина се нуждае от няколко урока по добро възпитание.

Безспорно беше надебелял през последната година. Вратът му вече преливаше над яката на ризата. И дъхът му бързо се вкисваше. Възприел беше от баща си оня гаден навик да се повдига леко на пръсти. Обзе я някакво физическо отвращение, та отиде чак на другия край на банкетната маса, където Андрю и Сухвиндер наливаха и раздаваха чаши.

— Има ли джин? — попита Саманта. — Налей ми един голям.

Андрю й се стори смътно познат. А той й наля една доза, като се мъчеше да не се втренчва в безгранично подчертаните от тениската й огромни цици, но със същия успех можеше да се мъчи да гледа в слънцето, без да присвива очи.

— Познаваш ли ги? — попита го Саманта, след като люсна половин чаша джин с тоник.

И Андрю пламна, преди да е успял да овладее мислите си. За негов най-голям ужас тя се изкикоти и добави:

— За бандата те питам. За момчетата.

— О, да… да. Чувал съм за тях. Но не… не са ми по вкуса.

— Не думай — каза и гаврътна остатъка от питието си. — Налей ми още едно, ако обичаш.

И чак сега се сети кой е: онзи русоляв младеж от гастронома. В униформа й изглеждаше по-голям. А и май през последните две-три седмици беше понатрупал някой и друг мускул от мъкнене на палети нагоре-надолу по стълбите до мазето.

— Ха! Кого виждам! — възкликна Саманта при вида на фигурата, която се отдалечаваше по посока на нарастващата тълпа гости. — Гавин! Вторият най-досаден човек в Пагфърд. След собствения ми съпруг, естествено.

И тръгна нататък, доволна от себе си и понесла новото си питие; джинът й въздейства точно така, както трябваше — хем като упойка, хем възбуждащо. Вървеше и си мислеше: Хареса ми циците; да видим сега ще хареса ли и гъза ми.

Гавин забеляза приближаването на Саманта и се опита да се измъкне, като се присъедини към нечий чужд разговор — без значение чий. Най-наблизо стоеше Хауърд, така че Гавин се напъха чевръсто в групичката около рожденика.

— Без риск не става — разправяше Хауърд на тримата си слушатели, размахваше пурата си и ръсеше пепел по предницата на кадифения си смокинг. — Така че поех риска и си напънах трътката. Чисто и просто. Никакви вълшебни формули. Никой не ми го поднесе… а, ето я и Сами. Кои са тези младежи, Саманта?

И докато четиримата позастарели мъже зяпаха опънатата през гърдите й поп група, Саманта се обърна към Гавин.

— Здрасти. — И се приведе към него така, че нямаше как да не я целуне. — Кей не е ли с теб?

— Не е — отвърна кратко Гавин.

— Говорим си за бизнес, Сами — каза весело Хауърд, а Саманта се сети за собствения си магазин, вече банкрутирал и затворен. — Започнах с наличните ми средства — уведоми той групата, връщайки се към явно вече установената тема. — Напълно достатъчно. Нищо друго не ти трябва, освен малко самоинициатива.

Масивен и кълбовиден, Хауърд приличаше на миниатюрно греещо от самодоволство кадифено слънце. Говорът му бе станал по-плавен и мек благодарение на брендито, което държеше:

— Но аз бях готов да поема риска, нищо, че можех всичко да загубя.

— Или по-скоро майка ти е щяла да изгуби всичко — поправи го Саманта. — Доколкото знам, Хилда е ипотекирала къщата, за да осигури половината от първоначалната вноска за магазина.

Видя лекото потрепване в очите на Хауърд, но усмивката му остана непроменена.

— Добре — каза, — да отдадем заслуженото на майка ми в такъв случай, че се е трудила, блъскала и пестила, за да даде първоначалния тласък на сина си. Но пък аз съм успял да умножа полученото и да го вложа обратно в семейството — да плащам таксите на дъщерите ти в „Сейнт Ан“ например. Каквото посееш — това ще пожънеш — нали така, Сами?