Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Да — говореше Хауърд по телефона. — Но няма ли да е по-удачно…? Мм, хмм…

— А кой е бил според теб? — заинтересува се Морийн.

— Нямам представа — отговори Шърли с благовъзпитан тон, сякаш подобна информация и подозрения са под достойнството й.

— Трябва да е някой, който познава и двете семейства — и Прайс, и Джаванда — заключи Морийн.

— Очевидно — повтори Шърли.

Хауърд най-после свърши разговора си.

— И Обри е на същото мнение — съобщи на двете жени още с влизането си, клатушкайки се, в кафето. В ръката си стискаше последния брой на „Ярвил енд Дистрикт Газет“. — Много слаба статия. Абсолютно слаба.

На двете жени им потрябваха няколко секунди, за да съобразят, че от тях се очаква да проявят интерес към публикуваната посмъртно в местния вестник статия на Бари Феърбрадър. Призракът му се оказваше далече по-интересен.

— О, да — схвана чевръсто Шърли. — И на мен ми се стори неубедителна, докато я четях.

— А и интервюто с Кристъл Уидън е голяма тъпотия — изсмя се Морийн. — Колко много си падала по изобразителното изкуство. Бас държа, че под това разбира драсканиците по чина й.

И Хауърд се засмя. Шърли намери повод да го загърби, като взе от тезгяха резервната спринцовка „Епипен“ на Андрю Прайс, която Рут бе оставила от сутринта в гастронома. Шърли бе проверила в любимия си медицински сайт какви са тези „Епипен“ и вече смяташе себе си за достатъчно компетентна да обясни как действа адреналинът. Но тъй като никой не я попита, остави бялото цилиндърче в шкафа и затръшна с все сила вратата му, та да прекъсне всякакви по-нататъшни остроумия от страна на Морийн.

Телефонът в лапата на Хауърд иззвъня.

— Да, ало? А, Майлс, да… да, чухме вече… Майка ти го е видяла още сутринта… — И се засмя. — Да, вече го е свалила… Не знам… Мисля, че вчера са го качили… Е, чак дотам не бих стигнал… Все пак Бръмбезспир я познаваме от години…

Но колкото повече слушаше Майлс, толкова повече губеше веселостта си Хауърд. Така че след време каза:

— Аха… да, разбирам. Да. Не, не го е разглеждала от тази гледна… Изглежда, ще трябва да потърсим някой да се погрижи за сигурността…

Тримата в гастронома не обърнаха внимание на шума от минаващата през смрачаващия се площад кола, затова пък водачът й мярна през кремавите щори огромния силует на Хауърд Молисън. Гавин натисна докрай газта. Бързаше към Мери, чието отчаяние беше уловил по телефона:

— Кой върши това? Кой? Кой може чак толкова да ме мрази?

— Никой не те мрази — каза й той. — Не виждам как може някой да те мрази. Чакай… Сега идвам.

Паркира пред къщата, затръшна вратата и се втурна по алеята. Тя му отвори още преди да е почукал. Очите й пак бяха подпухнали от рев, а дългият до пода вълнен халат съвсем я смаляваше. Изобщо нямаше прелъстителен вид — напротив, беше пълна антитеза на аленото кимоно на Кей, но самата ежедневност и размъкнатост на халата му внушаваха ново ниво на интимност.

Четирите й деца бяха във всекидневната, така че тя го покани с жест в кухнята.

— Те знаят ли? — попита я.

— Само Фъргъс. Чул в училище. Помолих го да не казва на останалите. Честно казано, Гавин… съвсем останах без сили. Цялата тази злоба…

— Но нали не е истина? — попита, но любопитството му в крайна сметка надделя: — Или е?

— Не! — отрече тя възмутена. — Тоест… Не знам… Не я познавам чак дотолкова. Но да изкарват, че той го казва… Да му приписват думи… Толкова ли не разбират на мен какво може да ми е?

И пак ревна. Той реши, че не е редно да я прегръща, така както е по халат, и добре, че не го стори, понеже само след секунда в кухнята влезе осемнайсетгодишният Фъргъс.

— Здравей, Гав.

Момчето имаше уморен вид и изглеждаше по-възрастно от годините си. Пред очите на Гавин прегърна Мери през раменете, а тя опря глава в рамото му и по детски обърса очи в размъкнатия си ръкав.

— Според мен не е един и същ човек — обяви Фъргъс без всякакво предисловие. — Имах възможност да го огледам наново. Стилът на изложение е съвсем различен.

Качил го беше на мобилния си телефон и взе да чете на глас:

— Общинският съветник д-р Парминдер Джаванда, която се прави на толкова загрижена за местните бедни и бедстващи, винаги се е ръководила от една тайна подбуда. До моята смърт…

— Фъргъс, престани, моля ти се — захлупи лице върху кухненската маса Мери. — Не мога повече. Най-честно ти казвам. А пък и тази негова статия в днешния вестник.

Закри лице с длани и тихо зарида, а в същото време Гавин забеляза броя на „Ярвил енд Дистрикт Газет“ до нея. Никога не го четеше. Без да я пита или да й го предложи, се отправи към шкафа да й налее нещо за пиене.