Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Значи, в пет — реши своеволно Саймън. — Ха си закъснял, ха ще те накажа да не излизаш скоро.

— Хубаво — отвърна Андрю.

Пъхнатата в десния му джоб ръка стискаше здраво няколкократно сгънатото листче хартия, което цъкаше като адска машина. Цяла седмица вече трепереше да не го изгуби със старателно изписания върху него код и няколко задраскани, преработени и силно редактирани изречения. Не го изпускаше дори за миг, даже нощем го пъхаше под възглавницата си.

Саймън само леко се поотмести, та се наложи Андрю да се промъкне покрай него до верандата със свити около листчето пръсти. Умираше от ужас Саймън да не го накара да обърне навън джобовете си, да не би да крие там някоя цигара.

— Чао, тогава.

Саймън не му отговори. Андрю стигна до гаража, а там извади хартийката, разгъна я и я прочете. Даваше си сметка, че действа нелогично, че няма как в близостта си Саймън да го е подменил с друго, но предпочиташе за всеки случай да се убеди, че е там. Успокоил се, пак го сгъна, напъха го още по-дълбоко в джоба, който се затваряше с копче тик-так, изкара бегача от гаража и го избута през портата до алеята. Усещаше как баща му го наблюдава през стъклената врата на верандата с надеждата (Андрю бе убеден в това) да го види как пада или по някакъв друг начин уврежда велосипеда.

Долу в ниското лежеше Пагфърд, покрит с лека мараня от хладното пролетно слънце, а въздухът бе свеж и остър. Андрю усети точката, в която се скри от погледа на Саймън, и сякаш някакво бреме се смъкна от плещите му.

Понесе се вихрено надолу по хълма по посока на Пагфърд, без да докосва спирачките; после свърна по „Чърч Роу“. Към средата на улицата намали ход и отби благоприлично в автомобилната алея пред къщата на семейство Уол, като се стараеше да не закачи колата на Гнездото.

— Здравей, Анди — посрещна го Теса на входната врата.

— Здравейте, госпожо Уол.

Андрю бе възприел всеобщото мнение, че родителите на Фатс са смехотворни. Теса беше пълна и невзрачна, със странна прическа и кошмарен вкус по отношение на облеклото, а надутостта на Гнездото бе направо комична; и въпреки всичко Андрю хранеше известни подозрения, че ако двамата Уол бяха негови родители, щеше да се изкуси донякъде да ги хареса. Бяха все пак цивилизовани, възпитани хора. В техния дом поне човек нямаше чувството, че подът може всеки миг да пропадне и да се озовеш в някакъв пълен хаос.

Седнал на най-долното стъпало, Фатс си обуваше маратонките. От горното джобче на якето му най-спокойно стърчеше пакет с тютюн за свиване на цигари.

— Арф.

— Фатс.

— Няма ли да оставиш велосипеда на баща ти в гаража, Анди?

— О, да, благодаря, госпожо Уол.

(Правеше му впечатление, че тя винаги казваше „баща ти“, а не „татко ти“. Знаеше, че Теса мрази Саймън — една от причините, заради които с удоволствие пренебрегваше отвратително безформените й дрехи и неласкателно подрязания й на права линия бретон.

Антипатията й датираше от онзи гаден епохален случай преди сума ти години, когато шестгодишният Фатс му дойде за пръв път на гости в „Хилтоп Хаус“ в един съботен следобед. Кацнали несигурно върху един сандък в гаража в желанието си да свалят две стари ракети за бадминтон, двете момчета събориха неволно съдържанието на паянтовата етажерка.

Андрю и досега помнеше как падна тенекията с импрегнираща смола, как тресна върху покрива на колата и се отвори, и ужаса, който го обзе, и неспособността му да предаде на своето кикотещо се другарче какво ги очаква.

Саймън чу трясъка, изтича до гаража, после тръгна бавно към тях с издадена напред челюст, издавайки своя тих животински вой, преди да почне да размахва свитите си юмруци на сантиметри от извърнатите нагоре две личица и да заплашва с крясъци какви жестоки физически наказания ще ги сполетят.

А Фатс взе, че се напика. От крачола на късите му панталонки рукна поток от урина и се стече върху пода на гаража. Чула крясъците, Рут дотича от кухнята да ги спасява: „Не, Сай… Сай, престани… те без да искат“. Фатс беше побелял и трепереше; искаше да си върви веднага у дома; искаше майка си.

Пристигна Теса и Фатс се втурна в обятията й с прогизналите си панталонки. Тогава за пръв път през живота си Андрю видя баща си да отстъпва сащисан. Теса бе успяла някак си да му предаде своя нажежен до бяло гняв, без изобщо да повишава глас, без заплахи, без шамари. Написа чек и го напъха насила в ръката на Саймън, а Рут не преставаше да повтаря: Ама, моля ви се, няма нужда, няма нужда. Саймън я изпрати чак до колата й, мъчейки се да изкара цялата работа на майтап, но докато товареше все още ревящия Фатс на седалката до себе си, Теса го изгледа с тотално презрение и затръшна шофьорската врата пред нахилената му физиономия. А Андрю бе забелязал израженията на родителите си: Теса отнасяше със себе си надолу по хълма към града нещо, което обикновено седеше скрито в къщата навръх хълма.)