Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Прислужницата изтича след нея.

— Тя ме позна!… — произнесе Ирина, ужасена на свой ред.

— Да, тя те позна — потвърди Борис. — И после съзнанието й се замъгли отново… Това беше само мигновено просветление. Но тя не помни нищо… Все едно че не те е видяла.

Ирина сложи ръка на челото си и се облегна на креслото. Пронизващият вик на болната още кънтеше в ушите й.

— Страшно е!… — каза тя напълно разстроена.

— Исках да я видиш и ти.

— Защо?

Тя внезапно повдигна глава. Познаваше отдавна този хладен, спокоен, цинично звънтящ тон. Гласът на Борис го придобиваше винаги, когато искаше да оправдае някакво решение.

Той съзна, че предисловията бяха излишни и каза направо:

— Защото искам да се разведа с нея.

— Ти нямаш право да извършиш това сега !… — извика Ирина, почти настръхнала от думите му.

— Как да нямам право?… — Гласът на Борис прозвуча със същия леден цинизъм. — Законът ми позволява. Говорих с адвокатите.

— Не бъркай закона с човешкия дълг!… — Ирина се задави от възмущение. — Ти не трябва да я оставяш сега… Ти не можеш да я захвърлиш като парцал, след като умря баща й, след като си присвои „Никотиана“ чрез нея!… О, Борис!…

Тя го погледна разочарована, негодуваща и все пак с онова съчувствие, което изпитваше към всичките му постъпки, без да знае защо.

— Аз искам да се оженя за тебе — каза той с равен глас, сякаш се касаеше за съвсем обикновена постъпка.

Ирина усети, че сърцето й се сви от вълнение, от блаженство и гордост, но отговори твърдо:

— Няма да приема.

И веднага съзна, че решението й не можеше да бъде друго.

— Ти винаги отсичаш въпросите сприхаво — произнесе той с примирена горчивина, понеже очакваше този отговор. — Най-хубавите години от живота ни ще минат, като изкупвам всичко с една луда… Е, и после?…

— Какво после?

— Когато животът отмине?

— Не се бой, животът няма да ни отмине… Това, което извърши, не бе грешка. Без „Никотиана“ ти нямаше да бъдеш щастлив.

— Но сега „Никотиана“ е моя и второто, което ми липсва, си ти… Трябва да помислим за себе си.

— А Мария? — попита тя.

— Животът за Мария умря. Нима има смисъл дългът към един автомат без съзнание?

— Да, има!… — Тя обхвана с поглед хармонията и лукса на малкия дворец. — Ти никога не би могъл да завладееш „Никотиана“ без нея… Тя ти създаде дом. Предполагам, че всичко това е подбрано и наредено от нея… И най-после, видя сам преди малко, че съзнанието й може да се връща.

— Но тя изпада в това състояние много рядко.

— Помисли си за мъката й през тия мигове.

— Тя ги забравя веднага.

— Но аз не мога… Аз ще помня винаги израза на очите й, който видях преди малко.

— Тогава какво ни остава да правим?

Върху лицето му се появи вълнение, оная мрачна и пламенна нежност, която тя бе забелязала в ресторанта.

— Нищо — отговори тя. — Ще бъда само твоя любовница.

— Но ти не си от тия жени, които могат да приемат лесно това… Ще ме намразиш.

— О, не се бой!… Аз мразя само „Никотиана“.

Той се замисли, после каза бързо:

— Това е недостатъчно… Това може да разруши живота ни. Аз те обичам, искам да станеш моя жена, да имам деца и семейство…

— Деца и семейство ли?… — повтори учудено тя.

Стори й се странно, че у него можеше да съществува такъв порив.

— Да!… — произнесе той. И после добави сурово: — Значи, трябва да чакаме смъртта на Мария?

— О, не говори за смърт!… По-добре би било да помислиш къде да се срещаме.

— Ще купя за тебе къща или хубав апартамент.

— Никаква къща!… — избухна тя гневно. — Достатъчно е да наемеш малък апартамент, в който да правим само срещите си… Нямам никакво намерение да ставам поддържана жена.

Той млъкна, за да не я оскърби повече. Ирина погледна часовника си. Отдавна бе минало полунощ. Когато тръгнаха да излязат, тя чу пак безредния и трагичен шум от пиано, върху чиито клавиши удряха две безумни, поразени от тежката болест ръце. Болната беше започнала отново да свири своя концерт.

През отворения прозорец лъхаше прохладата на юнската вечер, дъх на гума и бензин. Глъчката по булеварда беше затихнала, а от Зоологическата градина ревеше лъвът. Джазът на „Ариана“ свиреше „Червени рози“ и сладникавата, омръзнала до втръсване мелодия ставаше все по-натрапчива сред замиращите случайни шумове.

Костов изпуши една цигара, като се питаше гневно докога щеше да продължава неприятното положение, в което се намираше от половин година насам. След заболяването на Мария просторният му апартамент на булевард „Цар Освободител“ беше станал известен на цяла редица нови посетители, които го отегчаваха и които Борис не можеше да приема в къщи. Тук идваха да играят покер един министър, няколко депутати и банда от журналисти. След един или два часа те си отиваха очаровани от гостоприемството му. Главният експерт на „Никотиана“ притежаваше финеса на хората от старото поколение, които спускаха рушвета незабелязано. Той умееше да губи на покер и бридж. При важни случаи той губеше цяла нощ, небрежно, разсеяно, великодушно, с оная щедрост, с която човек пръска чужди пари, а призори, с натежала от вермут и тютюнев дим глава, равнодушно вписваше проиграните суми за сметка на „Никотиана“. Щастливите играчи натъпкваха банкнотите в джобовете си (беше неудобно да се дават чекове), а понякога банкнотите бяха тъй много, щото и джобовете им не стигаха. Тогава те ги увиваха във вестници и даваха на шофьорите си по хиляда лева бакшиш.