Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Фитилчето изпи ракията наведнъж, червенокосият — дополовина, а младият с тъмните очи едва докосна устните си до шишенцето. Загрижените и печални очици на Стоичко Данкин проследиха завистливо как парливата течност се изля в гърлата им. Обзе го пак желание да пие и да забрави умрелия кон, но не искаше да увеличава дълга си към Джони. Той беше дошел при него само за брашно, подгонен от клетвите на жена си и хленченето на децата. Като на стар побратим от войната, Джони му даваше на кредит брашно и газ, а Стоичко Данкин му се издължаваше след продажбата на тютюна. Само че, за да осигури кредита и през следващата година, Стоичко продаваше тютюна си винаги на „Никотиана“, чийто агент-купувач бе Джони. И в продължение на петнадесет години дори на неграмотния Стоичко Данкин беше станало ясно, че веднъж го обираше „Никотиана“, а след това Джони. Но той не виждаше никакъв изход от положението и считаше „Никотиана“ и Джони за свои благодетели.

Стоичко сви цигара, изтри влажния си нос в ръкава на кожуха си и кротко отиде при печката за огън. Фитилчето и двамата непознати прекратиха веднага тихия си разговор. Стоичко се наведе, запали цигарата от един въглен и отново седна на мястото си. Червенокосият изгледа съчувствено дребната му парцалива фигурка.

— Разправяш, че нямало почва за работа — полугласно каза червенокосият. — Този кулак ли е?

— Опитай се да го убедиш ти — с тих смях отвърна Фитилчето.

— Искаш ли? — троснато попита момчето с тъмните очи.

Върху лицето на Фитилчето се появи израз на тревога.

— Тихо, не вършете глупости!… — намръщено прошепна той. — Кръчмарят подслушва и ще съобщи на кмета.

— Какво от това?… Ти искаш да работиш без никакъв риск. Тогава защо ни покани в кръчмата?

— Защото идването ви у дома щеше да събуди по-голямо подозрение… Следят ме.

Настъпи мълчание, в което червенокосият изпи остатъка от ракията си. Фитилчето викна към Джони за втора поръчка, но непознатите отказаха.

— Време е да тръгваме — рече момчето.

— Как, сега ли?… — смаяно попита Фитилчето.

— Студено ли ти е?

— Къде ще вървим по тъмно?… В околностите са се появили вълци.

— Е, та що?

Касиерът на кооперацията срещна тъмните пламтящи очи на момчето и наведе глава смутено.

— Ние можем да отидем сами — хладно забеляза червенокосият.

— Разбира се — веднага потвърди Фитилчето. — Така е по-добре и за вас… Инак ще събудим подозрение.

— Не!… И ти ще дойдеш — упорито и гневно произнесе момчето.

— Но утре е Бъдни вечер — почна да мънка Фитилчето. — Заклахме прасето… Имам работа в къщи.

— Слушай!… Искаме да ни свържеш с другарите в Шишманово. Ще го направиш ли?

Гласът на момчето прозвуча властно и Фитилчето се съгласи.

— Добре — рече той. — Отивам да се облека.

— Времето ни е скъпо — предупреди червенокосият.

Касиерът на кооперацията взе бастуна си, загърна се в шалчето си и излезе навън.

— Почва да ме безпокои — тихо произнесе Стефан.

— Работата в селата е винаги трудна — замислено отвърна Макс.

— Вие какви сте? — любезно попита Джони след излизането на Фитилчето. — Не съм ви виждал досега.

— Инспектор от Земеделската банка — отвърна Макс.

— Какво ви води насам?

— Пътуваме служебно.

— Да не е нещо по тютюневата кооперация, а?… — клюкарски намекна Джони.

— Да!… Не я бива вашата кооперация… Няма опитни и честни ръководители.

— Всички са айдуци!… — с неочаквана язвителност се намеси Стоичко Данкин.

— Какво?… И ти ли изгоря? — попита Макс.

— Не, не съм!… Да не ми е чавка изпила ума? Аз никога не давам тютюна си на кооперацията… Казвам за другите.

Стоичко Данкин знаеше, че изявления от този род се харесваха на Джони и дори заслужаваха едно шишенце ракия. Той погледна кръчмаря, но последният, погълнат от непознатите, не забеляза отровната стрела, отправена към кооперацията.

— Ти на кого продаваш? — попита Стефан.

— На „Никотиана“.

— Познава се по кръпките на потурите ти.

Джони се намръщи, а Стоичко Данкин почервеня от срам и неволно сви бедра, за да скрие белега на нищетата си.

— Гледай си работата, момче — злобно произнесе Стоичко. — И фирмите не са цвете, но поне не завличат всичко.

— А кооперацията?

— Кооперацията завлече две реколти и плати по десет на сто на баламите… Това е кярът от нея.

Стоичко Данкин пак погледна към кръчмаря. Но дори при тия думи Джони, скъперник по природа, не се сети да го почерпи с ракия. Стоичко замълча и помисли злобно: „Пинтия си, сине майчин!… Като лихварина от града, който продаде нивата на баща ми.“