Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

В кратката пауза, която последва, секретарят се почеса доволно с молива си по бузата: миришеше на голям гешефт. Може би господин генералният директор щеше да отпусне на персонала в централата четиринадесета заплата. Но металическият глас на Борис прозвуча отново. Сега той почна да диктува търговски писма до чужбина. „Никотиана“ приемаше цените, посочени в контраофертите на няколко чуждестранни фирми. Писмата следваха монотонно в сух, търговски стил. Но опитният аналитичен ум на секретаря отгатваше бързо значението им. Не, не беше гешефт. По-скоро имаше далечни признаци на предстояща криза. „Никотиана“ бързаше да се отърве от тютюните си с неимоверни ниски печалби и това предвещаваше липса дори на тринадесета заплата. Дяволски усет имаше това студено, бездушно като камък момче. Може би то беше подушило навреме падането на цените през последната си обиколка в чужбина. В дъното на душата си секретарят го мразеше необяснимо и това беше омразата на мъчителния мравешки труд срещу лесното грабителство на хищника. Надеждата за четиринадесета заплата изчезна, но въпреки това секретарят почувствува глупаво злорадство и се почеса отново с молива по бузата.

— Внимавате ли? — внезапно попита Борис.

Ледените му очи го стрелкаха неумолимо. Секретарят се изплаши.

— Да, разбира се!… — каза той.

— Прочетете написаното.

Съжалявайки за мигновеното си злорадство, което го разсея, секретарят прочете стенограмата. Борис му посочи сухо две грешки.

— Извинявам се!… Простете!… — жалко измънка секретарят.

Борис отново почна да диктува.

Най-сетне писмата бяха стенографирани и секретарят, със струичка от студена пот по гърба си, тръгна към вратата.

— Поканете господин Барутчиев да влезе — каза Борис.

Имаше трима Барутчиеви — кръвни братя. Двама от тях враждуваха помежду си като претенденти за корона, а третият, пласирайки тютюните им в чужбина, водеше безгрижен живот из европейските курорти и се намираше в много добри отношения с Немския папиросен концерн и хитлеристите. Барутчиев-младият — в това време старият лекуваше туберкулозата си в един санаториум, а средният се забавляваше из Баварските Алпи — бе нисък, пълен и образован мъж, с орлов нос и малко надменни очи. У него бе много развито чувството за парадност и външен блясък. Той жадуваше да стане всемогъщ като брат си, ала не притежаваше неговите качества и грандоманията го лишаваше от най-елементарна търговска предпазливост.

Когато Барутчиев-младият влезе в кабинета, лицето му имаше израз на скръбно достойнство, което не се засягаше от постъпката на един парвеню. Това до вчера никому неизвестно хлапе го беше принудило да чака.

Борис го покани с равнодушна вежливост да седне. Барутчиев-младият се отпусна в креслото и когато срещна студения му поглед, мигна безпомощно.

Настъпи мълчание.

— Аз идвам отново при вас, господин Морев… — каза най-сетне Барутчиев. — Делото е насрочено към края на месеца.

— Да!… — Борис извади кутия с цигари и я поднесе безразлично към госта си, но Барутчиев отказа, обиден от чакането.

— Благодаря. Не пуша преди обед.

Борис употреби половин минута да запали цигарата си.

— Да, разбирам!… — произнесе той най-сетне. — Но боя се, че трудно ще взема решение да дам показанията, които желаете.

Барутчиев-младият остана за миг с трагично разтворени очи. Отговорът го изпълни с покруса и възмущение, но все пак оставаше вратичка за изход. Хлапето имаше намерение да продължи с изнудването.

— От вашата преценка зависи изходът на делото — каза Барутчиев и в гласа му прозвуча по-скоро горчиво презрение, отколкото ласкателство.

— Разбирам — хладно отговори Борис. — Но аз трябва да мисля и за собствените си интереси.

— В какво се накърняват вашите интереси, ако кажете истината?

— Вие не съзнавате още, че истината не е във ваша полза. — В очите на Борис светна студено, насмешливо учудване. — Ако не я кажа, ще се скарам с банката на вашия брат, а това е против интересите на „Никотиана“.

— Господин Морев!… — драматично извика Барутчиев и в гласа му прозвуча паниката на милионер, изправен пред разорение. — Кой морал, кой човешки закон позволява на една банка да прекрати кредита ми в средата на покупките, след като съм раздал девет милиона капаро?… И кой разумен институт би направил това, преди да вдигна тютюна поне от производителите?… Не!… — Барутчиев се изправи внезапно и почна да жестикулира. — Не!… Ваш дълг е да погледнете човешки на една стара семейна вражда, която заплашва с гибел съществуването ми… Моят брат е туберкулозен ипохондрик… един завистлив човек… една зла мумия… чудовище!… Моето издигане го дразнеше!… Моите печалби го вбесяваха!… Усещах как ме дебнеше подло… вероломно… и нанесе удара изведнъж! Имотите, къщата, мебелите ми… всичко е описано! Нямам ли право да се браня, да водя дело, да искам обезщетение?