— Награда — равнодушно отговори той. — Излязох трети по успех в школата.
— Браво!… Свършваш, значи… И какво мислиш да правиш по-нататък?
— Предложиха ми да влеза във Военното училище, но аз отказах.
Той я погледна насмешливо.
— Така и предполагах — рече тя, като се намръщи. — Ти винаги си бил вироглав.
Динко внезапно стана сериозен и отговори сухо:
— Аз имам принципи, от които не мога да отстъпя. Никога няма да служа на олигархията.
Двамата повървяха малко, без да приказват, защото темата беше опасна и можеха да се скарат. Към пропастта, която ги разделяше от детинство, се прибавяше и разликата в убежденията.
В известна степен тя го съжаляваше. Той беше просмукан до дъното на душата си от враждебния мироглед. Но на Ирина се струваше, че постъпките му се дължеха на някакъв първобитен селски инат, който рано или късно щеше да разбие главата му. Досега той се спасяваше от разправии с полицията само благодарение на хладнокръвието и бързия си ум. Влизането му във Военното училище беше единственият начин да не остане в низините на живота, ала той се отказа от това.
— Тогава защо прие да отидеш в школата? — попита тя раздразнено.
— Защото школата дава военни знания — отговори той.
— Едрата буржоазия ще стигне скоро до въоръжен конфликт с работниците и дребните селяни… Аз трябва да се подготвя за него.
— Това ли е предречено във вашите книжки?
— Да, това.
— А защо не се усъвършенствуваш във Военното училище? — саркастично попита тя.
— Защото школата дава достатъчно знания. От Военното училище излизат само лакеи на монарха.
— Навярно си въобразяваш, че негово величество е глупав като вас?
— Той е не само глупав — раздразнено отвърна Динко, — но тъп и жесток. И затова тронът му се люлее отдавна от заговори в самата армия.
Двамата продължиха да се карат още няколко минути. Ирина беше почервеняла от гняв. Той знаеше чувствата й към царя и можеше да бъде поне учтив, като не я дразни с отговорите си. Ала упреквайки го в това, тя беше забравила, че костите на баща му, убит през войната, лежеха някъде из пущинаците на Албания.
— Но тогава какво остава пред тебе? — попита тя, като се примири с глупостта му.
— Ще стана селски учител в Средорек.
— И ще правиш от дечурлигата малки комунистчета?… Така ли?
Той се усмихна:
— Да, малки, твърди като костилки комунистчета… които после ще станат големи.
В киното нямаше билети. Те се върнаха на улицата и застанаха на тротоара. Снегът продължаваше да вали и образуваше дебел, пухкав килим, по който вече се хлъзгаха шейни.
— Какво да правим сега? — попита Ирина.
— Можем да се разходим в градината — рече той. — Виж какъв сняг!… В такова време е много приятно да отидеш в гората за дърва.
— Ако станеш даскал в Средорек, ще имаш възможност да правиш това до насита.
— Да. — Той се престори, че не забелязва подигравката й.
— Когато престане да вали, в такъв сняг зайците оставят пресни дири и се бият много лесно.
— Тъкмо, тъкмо за тебе!…
— Искаш ли да отидем в градината?
— Не, не ми се ходи — каза тя отегчено.
Около тях гъмжеше навалица, минаваха хора, свиреха клаксони, трескаво кипеше животът. Той се поколеба за миг, после внезапно улови ръката й, като произнесе тихо и мрачно:
— Ирина!… Искам да поговорим още веднъж… за последен път.
Под булото на снежинките зелените му очи гледаха с копнеж, лицето му беше мъжествено и красиво, но тя не забеляза това.
— За какво да говорим?
— Аз те обичам… Непрестанно мисля за тебе.
Тя настръхна като разсърдена котка и дръпна бързо ръката си. Безумието му продължаваше още!… За трети път вече той се осмеляваше да й говори за любовта си — тъжната любов на бедно, селско момче, израсло в неспирния труд по хълмовете, засети с тютюн. Първия път го съжали, втория й стана досаден, а сега — нетърпим. Какво си въобразяваше този ратай, просмукан с разрушителни убеждения и отгледан по милост от баща й? Че можеше да му стане жена ли? Та тя едва понасяше селския му диалект, изгорения и набръчкан от слънцето врат, грубите му червени ръце… При това двамата бяха втори братовчеди. В чувството му имаше нещо неестествено, нещо противно, мрачно и тъжно, което я отвращаваше.
— Махай се!… — произнесе тя вън от себе си.
Той се опита да каже нещо, но тя изсъска още веднъж:
— Махай се!… Махай се веднага отпреде ми!…
След малко тя видя високата му фигура с широк гръб, дълъг войнишки шинел и сабя, която се отдалечаваше в навалицата. И тогава внезапно тя усети тъга. Никога вече той нямаше да я потърси сам. И с него сякаш се отдалечаваше нещо ведро и лъчезарно от детинството им, което любовта му бе помрачила, но което щеше да остане чисто и да ги свързва винаги.
Читать дальше