Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Прочетох във вестниците, че сте избран в международния комитет за зимните състезания в Гармиш.

— О, да!… — Главният експерт на „Никотиана“ почервеня от удоволствие. — О, да!… И знаеш ли, Мария, че тази малка чест към България се дължи на граф Остерман, с когото те запознах миналата година?

Мария се усмихна скептично и мило. Тя знаеше, че граф Остерман беше чиновник в австрийската режия. Ала тя не знаеше, че по не твърде благороднически начин графът беше поискал тайна комисионна за тютюните, които „Никотиана“ предлагаше на режията. Тя знаеше също, че изборът задължаваше Костов да похарчи най-много половин милион за угощения и банкети в скъпите хотели на Гармиш. Ала тя не знаеше, че половината от работниците в „Никотиана“ обядваха само с хляб и чесън.

След вечерята Костов продължи разговора за приема, който ротарианците му устроили в Базел, за лошото здравословно състояние на Барутчиев-стария, който боледуваше от туберкулоза, и за новите фантастични планове на Торосян, който възнамеряваше да основе филиали от фирмата си в Цариград и Кавала. Костов говореше за Торосян с известна снизходителност, тъй като арменецът, макар и да беше вече натрупал към сто милиона, все още минаваше за парвеню. След това Костов направи едно от постоянните си оплаквания, че се усеща преуморен. Моментът да се заговори за Борис беше дошел.

— Папа ви намери помощник — съобщи Мария безразлично.

— Така ли? — Клепките на Костов замигаха бързо.

Той отдавна желаеше това, но не виждаше подходящ човек. Помощникът му трябваше да бъде едновременно способен и честен, а тия качества се съчетаваха рядко у главен експерт.

— Да — каза Мария. — Прочетете това писмо.

Тя му подаде писмото на татко Пиер за Борис. Костов извади от едно много елегантно калъфче очила с рогови рамки и зачете писмото напрегнато. В него татко Пиер изброяваше качествата на Борис и заповядваше изрично да се назначи за втори експерт на фирмата. Той определяше дори заплатата му — тридесет хиляди лева на месец. Костов сгъна писмото и се намръщи.

— Какво е това чудо? — сухо попита той.

— Утре ще ви го покажа.

— А какво общо имаш ти с него?

— Аз го открих.

Лицето на Костов прие объркан и разтревожен вид.

— Нищо не мога да разбера — бързо каза той. — Обясни ми.

— Аз го открих — повтори Мария. — А папа го прецени внимателно от всички страни… Този младеж е тъкмо човекът, за когото отдавна мечтаете.

— Мария!… — Гласът на експерта прозвуча почти с укор. — Аз зная, че ти не си по случайните флиртове… Не мога да допусна, че някой глупак ти е завъртял ума.

— Той не е глупак — каза Мария с усмивка. И после добави тихо: — Утре ще го видите.

От вълнение експертът запали пура, което не трябваше да прави, тъй като страдаше от леки пристъпи на гръдна жаба. Вълнението му се засили, когато Мария показа ясно, че не желаеше да разговаря повече за Борис.

— Искате ли да ви посвиря? — попита тя.

— С удоволствие — рече Костов.

Той бе музикален, но сега не му се слушаше никак. Мисълта му беше погълната тревожно от невероятния, изненадващ факт. Той гледаше съчувствено бледното анемично лице на Мария с пепеляворуса, опъната зад ушите коса, с безкръвни устни и лишени от блясък очи. Левият й клепач висеше малко по-спуснат от десния, а ъгълът на устните й от същата страна изглеждаше леко удължен. Движенията й бяха бързи, отсечени. В тях имаше някаква странна, сякаш непроизволна острота, като движения у човек, който бе пил много кафе. Нещо в нервната й система не беше в ред и това можеше по-скоро да се отгатне, отколкото да се забележи. Ала Костов, който знаеше всичко , едновременно го отгатна и забеляза. И тогава той помисли: „Бедното дете!“

Мария почна да свири нещо от Шопен, но след малко съзна, че свиреше лошо. Осени я потискащото, отдавна познато усещане, че пръстите й не се подчиняваха. Мелодията плуваше в съзнанието й, прекрасна и нежна, ала това, което излизаше под ръцете й, бе само речитатив от механични акорди, стереотипът на упражненията, безпомощна и суха техника, заучена при скъпо платени майстори. Тя чуваше, усещаше, преживяваше истинския Шопен и знаеше как да го предаде, но не можеше, защото пръстите й не се подчиняваха, защото рефлексите им бяха поразени от страшната и напредваща болест. Тя приличаше на художник с прокажени, окапали ръце. И като съзна това, тя престана да свири, после се наведе, покри лицето си с ръце и заплака тихо.

Костов отиде при нея и почна да повтаря безпомощно: