Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Но в тоя момент никой не мислеше вече за „Никотиана“. Няколко дни след влизането на въстаниците в града гражданският живот се беше нормализирал. От балкона на околийското управление се вееха партийните знамена на Отечествения фронт. Във всички посоки сновяха военни коли с бивши партизани, които още не сваляха от гърдите си чантите, автоматите и ремъците с патрони. Познатите улици будеха спомени. Минаха покрай сладкарничката, в която Ирина някога се бе срещала с Борис. Сега витрината й бе празна и посивяла. Вместо пасти, в нея стояха изложени тиквени семки. Пред съседната фурна чакаше опашка за хляб. Колко часове на радост, отчаяние, меланхолия и надежди, колко дни на блаженство и тревожни мечти, на самодоволство и угризения беше преживяла Ирина в това градче!… А сега всичко в душата й бе потънало в бездна на мъртвешко равнодушие, на тиха, равна, убийствена печал.

До ушите на Ирина стигна гласът на Костов, дрезгав и немощен. Тя го понесе с известно усилие — като всичко наоколо. Експертът питаше:

— Няма ли да се отбием у родителите на Борис?

— Не.

— Поне у майка ви?

— Не, не мога сега.

Тя караше колата по главната улица и мислеше само за едно — да стигне по-скоро в Чамкория. Цялото й същество бе потиснато от тъпота, от убийствена умора на духа, от върховно безразличие към всичко. Когато стигна до езерцето, където шосето се раздвояваше на две, тя зави към Чамкория. Костов не възрази. След като оставеха Ирина в Чамкория, Виктор Ефимич щеше да го откара с колата до София. Експертът искаше да подреди книжата си, да унищожи някои документи.

Зад тях остана градчето, от което бе изникнала „Никотиана“. Те не узнаха какво бе станало в него.

Те не узнаха, че в градчето преди три дни бе влязъл партизански отряд, посрещнат с ликуване от хилядите работници, които манипулираха тютюна на „Никотиана“ и на паразитните немско-български фирми, работещи за Немския папиросен концерн.

Те не узнаха, че комитетът на Отечествения фронт бе поел властта спокойно и твърдо, опрян на работниците и този отряд.

Те не узнаха, че по главните улици бяха пристъпвали почернели, брадясали и окъсани мъже от бригадата на Павел Морев, а пред тях се бе изсипал килим от цветя, че бяха настъпили покъртващи сцени, че една възрастна майка се бе хвърлила в ръцете на синовете си — партизани, и умряла от сърдечен удар, че жени и мъже, братя и сестри, разделени от години, се бяха прегръщали и целували на улицата.

Те не узнаха, че заедно с отряда в града бе влязъл и щабът на партизанската бригада, че в къщата на бившия учител по латински се бе разиграла невиждана сцена, че комунистът Морев след двадесетгодишно отсъствие се бе изправил пред баща си и му бе казал „Добър ден, татко“, а Редингота бе отговорил на това като простак и се бе изхрачил в лицето му с думите: „Вън от къщата ми, нехранимайко!… Ти си човек без отечество… Аз имах само един син и това беше Борис“, че комунистът Морев се бе усмихнал на непоправимия си баща, бе поговорил нежно с майка си и бе излязъл от къщата, мърморейки съжалително: „Смахнат старец!… Мухлясала дрипа от миналото.“

Те не узнаха, че беднякът Стоичко Данкин от Средорек бе заплакал и почнал да заеква от вълнение, когато му съобщиха, че синът му е произведен в чин подполковник от народната армия, че след това беднякът Стоичко Данкин бе дошел в града да иска милост за Джони, обвинен и арестуван от съселяните си като народен враг, и че в градския комитет на Отечествения фронт му бяха дали веднага бележка за освобождаването на Джони, тъй като последният се бе изхитрил да влезе преди три дни в групата „Звено“.

Те не узнаха, че няколко офицери и полицейски чиновници се бяха самоубили, защо то върху съвестта им тежеха престъпления и трябваше да отговарят пред народния съд, че агентът с подпухналото лице, който изтезаваше политическите арестанти, чупеше ръцете им и ги мъчеше с електрически ток, не бе имал сила да свърши със себе си и бе молил като влечуго за милост.

Те не узнаха, че десетина видни шмекери от града бяха станали за една нощ комунисти и земеделци, че Баташки бе сменил меката си шапка с каскет, обръщаше се към всички с „другарю“ и като признаваше разкаяно заблужденията си по отношение на германците, разправяше наляво и надясно кой какви партиди е продавал на Немския папиросен концерн.

Те не узнаха всичко това, както и много други по-големи и по-малки драми, които се бяха случили в града. Но и да бяха узнали, нямаше да се развълнуват, защото в изчерпаните им от живота сърца царуваше само печал и студенина.