Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Какво става, момчета?

А един от войниците вдигна юмрука си и отговори:

— Смърт на фашизма!… Да живее народът!… Вие сте българи, нали?

— Да.

— А кой е умрелият?

— Един търговец.

— А вие какви сте?

— Негови близки.

— Добре!… — Гласът на войника не бе враждебен, но звучеше строго. — Погребете го по-скоро и тръгвайте за България.

— Има ли опасност от изстъпления? — попита експертът.

— Не. Но по пътя може да срещнете бели андарти… С какво ще пътувате?

— С лека кола.

— Привечер заминават два наши камиона от интендантството. Тръгнете с тях.

— Благодаря ти, юначе.

— Нищо, другарю.

Ирина и Костов се погледнаха мълчаливо. Отговорът прозвуча съвсем човечно, но чуждо и в него имаше нещо, което показваше разрухата на стария свят. Когато патрулът отмина, експертът рече:

— Ако не бяха те, гърците щяха да ни избият с камъни.

Никой не бе съчувствувал приживе на генералния директор на „Никотиана“ и никой не се развълнува от мизерията на погребението му. Една безразлична съпруга стоеше до гроба му, една истерична сводница се бе погаврила с плача си над трупа му, един пиян слуга му беше намерил ковчег и един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее.

Сиромашкият поп съкрати церемонията, като извърши опелото до гроба, а не в черквата, която миришеше на мухъл и тамян. Той боледуваше от малария и докато пееше през носа на старинен гръцки език и размахваше кадилницата, усети приближаването на треската в изтощеното си от глад тяло и в същото време съзна, че близките на покойника се отегчаваха от жегата, от вонящия труп и от всички подробности, с които бе свързано опелото. Той съзна също така, че тази жена не скърбеше никак за смъртта на съпруга си, че мъжът с бялата коса мислеше неспокойно за хиляди други неща, но не и за мъртвеца, че пияният слуга с моравочервено лице се наклоняваше ту на една, ту на друга страна и всеки момент можеше да падне на земята. Всичко това, заедно с тръпките на маларичната треска, размъти съзнанието на сиромашкия поп и го накара да изпита безумно злорадство към българите, които му се сториха единствена причина, задето гладуваше и нямаше пари да си купи хинин. Този поп нямаше достъп ни до черковните каси, ни до богати енориаши и през дните на глада бе намразил архиерейския наместник, който се хранеше с угоени пилета, а също и владиката, патриарха, Христос, небето, земята и целия свят. И затова, когато съзна, че никой не жалеше за мъртвеца, мършавото му и гладно лице се изопна ехидно, а в очите му блесна злорадство на антихрист.

Гробарите спуснаха ковчега и почнаха да го заравят. Все по-слаби ставаха ударите на падащата пръст. Най-сетне ямата се изравни. Южната крайбрежна земя бе погълнала равнодушно вонящия труп на генералния директор на „Никотиана“ заедно с греховете му, заедно с ужасната му самотност и безмерна алчност към пари и могъщество. Над него остана само купчина пръст, върху която гробарите забиха кръста. А на кръста експертът надраска с тебешир:

БОРИС МОРЕВ

1908–1944

После отегчената съпруга, отчаяният експерт, злорадият свещеник и пияният слуга седнаха във файтона, който ги чакаше пред входа на гробището. А в мъртвешката тишина над кипарисите и гробовете продължаваше да блести лазурно небе и да грее безмилостно слънце.

Когато файтонът почна да се клатушка по прашното шосе, което водеше към града, Костов се обърна към свещеника и му рече на гръцки:

— Аз написах върху кръста името с тебешир, но дъждът ще го измие.

— Бъдете спокойни!… — отговори попът. — Ще кажа да го напишат с блажна боя.

После изведнъж тялото му почна да зъзне от маларична треска, продълговатото му лице отново прие безумно ехиден израз, а в очите му се запали пак мрачният пламък на антихрист. Попът помисли: „Няма да погледна този гроб… И нито ще прочета заупокойна молитва върху него… И дъждът ще измие името му и от него няма да остане никаква следа… Анатема на всички кучета, които докараха глада, разврата и болестите тук!…“

— Студено ли ви е, отче? — попита Костов.

— Болен съм от малария — отговори свещеникът.

— Ние мислехме да ви поканим на закуска.

— Ще дойда — каза свещеникът. — От три дни не съм ял.

И в същия миг той помисли за семейството си, което също не бе яло, и за голямата си дъщеря, която спеше с немски войници, за да донесе в къщи кораво парче хляб. После той си спомни, че ръцете, шията и лицето й се бяха изринали с червени пъпки и че това бе признак на ужасната срамна болест. „Анатема, анатема на всички кучета, които докараха глада, разврата и болестите тук!… Нека червените сринат държавата, нека вземат угоените пилета на архиерейския наместник, нека бесят владици и патриарси по черквите!… И нека настъпи царството на дявола по земята!…“ А след това изведнъж попът дойде на себе си и си каза ужасено: „Господи, прости ми… Проклех името ти…“