Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Къде е този младеж? — все тъй объркан попита татко Пиер.

— Чака в градината. Ти можеш да го поканиш при нас. Той изглежда възпитан момък.

Имаше проницателни хора, които твърдяха, че Мария ще си намери съпруг неочаквано в лицето на човек, който нито я е ухажвал, нито е мислил да я ухажва. Татко Пиер познаваше отлично човешките слабости и спадаше към тия хора. Значи, Мария… Да, добре! Той нямаше нищо против. Озадачи го само обстоятелството, че всичко беше станало тъй светкавично бързо. Човек никога не можеше да разбере какво точно жените търсят, предпочитат или обичат у мъжа. Все пак той си представи неизвестния щастливец като ония надути, безполезни и самомнителни типове, които идваха на приемите й с калъфи за цигулка или виолончело и спадаха към тъй наречения музикален свят — една категория хора, която татко Пиер нито мразеше, нито обичаше, а просто считаше за досадни, но безвредни мухи. Стори му се само някак горчиво, че животът до такава степен го беше отделил от Мария, та двамата изглеждаха съвсем чужди един на друг. За да добие съдействието му, което той беше готов да й даде на драго сърце, тя залагаше изведнъж всичката си настойчивост. Бедната Мария!… Той знаеше, че тя не одобряваше живота му, но никога не предполагаше, че отношението й към него ще стигне до такава враждебна отчужденост. Та нима беше тиран? Разбира се, че не! Нека Мария си върши каквото иска. Той беше съгласен. Като разсъждаваше така, татко Пиер не съзнаваше, че великодушието му идеше от чувство за виновност, причината на което беше историята със Зара. Още по-малко съзнаваше той, че Мария беше решила да скъса с формулите и че сега за нея нямаше значение какво ще помислят околните.

— Та покани го най-сетне!… — нетърпеливо каза тя сред паузата, в която татко Пиер и Зара гледаха като онемели. — Няма да станем прокажени, ако пием чай с един дребен чиновник.

Да, разбира се… Нямаше никакво значение дали младежът, на когото Мария искаше да помогне, е дребен чиновник. Но татко Пиер се удиви малко, когато съзна, че това наистина е без значение. Той стана и отиде при отворения прозорец. Един младеж с беден, но доста приличен изглед седеше на скамейката в градината.

Татко Пиер му викна приятелски:

— Хей, момко!… Мене ли търсиш? Влез вътре.

Вродена дарба на психолог и дълга търговска опитност бяха научили татко Пиер да разпознава веднага и безпогрешно основните качества на хората. Когато Борис влезе в трапезарията, въведен от Зара, която изгаряше от любопитство да го види и се беше втурнала да го посрещне, татко Пиер почувствува пред себе си един дързък и хладнокръвен младеж. Това беше първото му впечатление, към което се прибави веднага и усещане за бързата му съобразителност. Младежът сякаш изведнъж разбра как трябваше да се държи и не се смути ни най-малко от необикновената любезност, с която го приеха. Той благодари на Мария с лека усмивка, но понеже искаше да види само господин генералния директор на „Никотиана“, присъствието на момичетата остана напълно безразлично за него. Татко Пиер го определи бързо като тактичен и студен хитрец. Такива хора човек можеше да опипа в разговора от всички страни, без да разбере какво мислят. Имаше и друго: острите му очи можеха да хвърлят мигновен поглед върху нещо и след това да замръзнат, като че не са го забелязали. Това бяха идеални очи за покер, за надлъгване, за търговски преговори или за удар от засада, който трябваше да се подготви незабелязано и нанесе решително. Дали беше енергичен и работлив? Татко Пиер знаеше, че леността, както и всички други пороци, се отпечатва върху лицето. Чертите на този обесник бяха изопнати и твърди, очите — упорити, а краищата на устните му — малко свити. От него се разнасяше остра миризма на тютюневи листа, която се смесваше с благоуханието на лаванда и ориган от дрехите на девойките. Косата и порите на кожата се напойваха с миризмата на склада така, когато човек прекарваше от сутрин до вечер в манипулационните помещения. И най-сетне този младеж беше приличен, почти хубав — мъж, на който прилягаше да бъде елегантен, да отсяда в хотел „Адлона“ и да импонира на чужденците.

— Ще пиете ли чай? — сладко попита Зара.

Жадният й поглед не изпущаше нито едно движение на непознатия. Чудно как не го беше забелязала първа! Той принадлежеше вече на Мария, но тъкмо затова трябваше да бъде мила с него.

— Разбира се!… — побърза да каже татко Пиер. — Той ще закуси с нас.

Мария хвърли поглед към Борис. Тя очакваше да види поне сега върху лицето му следа от смутена признателност, от вълнение за това, което беше направила за него, но не видя нищо, освен предишната непроницаема затвореност. Какъв беше той? Свенлив, безчувствен или просто глупак? Дискретен мъж, който умееше да пази достойнството й, преструвайки се, че не забелязва авансите й, или безскрупулен пресметач, който съзнаваше, че с тази непроницаемост ще достигне по-голям успех? Нищо не можеше да се разбере по лицето му. Той прие поканата почтително, но без никакво вълнение, с вид на човек, който съзнаваше много добре, че господин генералният директор не го беше удостоил с никакво особено внимание, а просто не желаеше да прекъсва закуската си, и каза спокойно: