Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Горчи!… Горчи!…

— Нищо, миличко!… — утешаваше го Кристало. — Така ще се излекуваш от треската.

Но хининът се струваше на Аликс по-отвратителен дори от ракията, която й даваше Херакли. В пристъп на гняв тя ухапа ръката на Кристало, която се опита да я погали.

— Ох, какво си зверче!… — извика гъркинята. — А този мил господин иска да направи от тебе фина госпожица.

Ирина наблюдаваше сцената отегчено и хладно. Външността на Кристало й направи лошо впечатление, а дрезгавият й глас й се стори непоносим. Това се дължеше на подозрението, че гъркинята бе съучастница в откриването на Аликс.

— Мисля, че вашата приятелка е направила голяма грешка — каза тя на Костов. — Детето е много изтощено и хининът може да докара у него черноводна треска.

— Какво е това?

— Много лошо усложнение на маларията.

Експертът я погледна с блуждаещ поглед. Слепите му очи биеха силно.

— Какво трябва да направим тогава? — глухо попита той.

— Нищо — равнодушно отговори Ирина.

— Как нищо?… Нима ще я оставим така?

— Трябва да се поддържа сърцето й… Но тук няма дори най-обикновените лекарства за това.

— Тогава ще помоля фон Гайер да я пренесем веднага с лодката в Кавала.

— Ваша работа!… Но струва ми се, че не трябва да злоупотребяваме с услугите на немците.

Тя запали цигара, гледайки с известно любопитство потното лице на Аликс. Детето беше наистина необикновено красиво, но грижите на Костов към него продължаваха да й вдъхват отвращение. Пак й се стори, че постъпката му представляваше маниакална чувствителност на смахнат, болен от артериосклероза стар ерген. Тя погледна още веднъж красивото антично лице на детето и попита с досада:

— Къде са родителите му?

— Детето няма родители — отговори Костов.

— Но вероятно има настойник. Трябва да му се съобщи, че детето е зле.

— Да, има!… — Експертът си спомни внезапно за Херакли.

— Надвечер ще отида при него… Искате ли да ме придружите? — рече той умолително.

— Защо е необходимо да дойда аз?

— Настойникът на детето е пияница — измъчено произнесе експертът. — Аз искам да отведа Аликс в Кавала… Ако отида при него сам, този негодник ще си въобрази други неща, а аз не мога да понеса това… Разбирате ме, нали? Изглежда, че тук гладът е направил големи опустошения в съзнанието на хората.

— Ще си помисля!… — каза Ирина. Тя седна до Аликс и улови ръката й, а после се обърна към експерта и му рече с усмивка:

— Значи, искате да минем за бездетни, но милостиви съпрузи?

— Само за четвърт час — отговори Костов. — Може би вие също ще почувствувате някога нужда от деца.

Ирина се намръщи, защото този въпрос бе ликвидиран отдавна за нея. От злоупотреба с любовни удоволствия тя не можеше да има деца. Тя беше станала вече безплодна като камък — тъжно усещане, което понякога се сгъстяваше като мрак и я караше да мисли за далечните дни на самотна старост. Забележката на Костов — той не знаеше колко изхабена беше Ирина — пробуди у нея тайнствен копнеж към деца. Тя задържа няколко секунди слабата и влажна ръчица на Аликс, без да търси пулса. Докосването до нея я изпълни с особено чувство, което не беше изпитвала досега. Това бе някаква мъка, проникната от порива на нежност, който беше изпитвала преди десет години в детската клиника между креватчетата с болни деца. Но тя съзна веднага, че всичко това беше само игра на неудовлетворен и потиснат инстинкт, а от който се беше отказала доброволно заради удоволствията. А после усети пулса на Аликс, който беше много ускорен и слаб, и каза дрезгаво:

— Детето е зле.

— От хинина ли? — попита Костов.

— Не, не е още от хинина… Детето е изобщо много зле. — Тя се загледа в мършавото телце, по което личеха тежките признаци на хроничния глад. — Ако това е тропична малария, вредното действие на хинина може да се прояви утре.

— Как да го предотвратим?

— Не зная дали можем да го предотвратим… Детето е много изтощено, а в такива случаи хининът докарва разпадане на червените кръвни телца.

— Значи, нищо не можем да направим сега? — В гласа на експерта прозвуча отчаяние.

— Би могло да се поддържа само сърцето… Трябва да намерим някой военен лекар и да поискаме от него спринцовка и ампули с кардиазол.

— Тогава аз отивам да търся!…

— Ще дойда и аз с вас — каза Ирина.

Когато се върнаха под чинара пред гостилничката на Аристидес, те завариха фон Гайер намусен и отегчен, но Ирина бързо поправи настроението му и го склони да се пренесат от хотела в дома на Кристало, където всичко блестеше от чистота. Тя бе харесала прохладата на градината, дъсчения под, изтъркан с керемиди, сините стени и колосаните пердета от дантела по малките прозорци на стаите. В къщата имаше и първобитна турска баня, която Кристало обеща да запали. Самата Кристало престана да й се струва антипатична. Гъркинята беше необразована, но любезна и чиста, а от миналото й човек можеше да се отърве просто: като не мисли за него. Но Ирина изпитваше и друго чувство, което я теглеше към дома на Кристало: тя искаше да направи каквото може за Аликс.