— Това дефиле няма край — произнесе той, като обърса потта от челото си с кърпа.
А тя го ужили хладнокръвно:
— Защото се движим бавно.
Горещината го бе раздразнила и той се озъби:
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, че си станал много страхлив.
— Ти как би постъпила на мое място?
— Поне бих се помъчила да го скрия.
— Да го скриеш!… — Той се опита да бъде язвителен. — Като други неща?
А тя отговори безсрамно:
— Да.
Той бе готов да избухне и да я наругае както заслужаваше, но веднага си представи нейната ледена безчувственост през нощта, когато щяха да почнат кошмарите му и когато имаше най-голяма нужда от нея. Ако тя се разсърдеше, никакви молби не можеха да я склонят да спи в една стая с него и тогава кошмарите щяха да го докарат до лудост. Вместо да се разсърди, той почна да философствува:
— Признавам… нервите ми са разстроени!… Но аз ги пожертвувах, за да постигна нещо голямо… Посочи ми друго предприятие с ръста на „Никотиана“, от който и да било бранш!… Няма, нали? Това е триумфът на моето надбягване в живота… Аз станах шампион… Нищо от това, че мога да издъхна като маратонски бегач.
Въздушното течение отнасяше думите му, които тя чуваше само откъслечно. После той замълча с надеждата, че несполучливото и банално сравнение можеше да я трогне и че това щеше да върне част от миналото, което сам бе разрушил. Алкохолът и нейното присъствие — това бяха последните убежища, в които можеше да се скрие от кошмарните призраци през нощта. Достатъчно бе да я види спяща до себе си и това го успокояваше.
— Мислиш ме за страхлив… — продължи той с дрезгавия си глас. — Но това е просто благоразумие!… Трябваше да дочакаме тази колона, защото нейното преминаване ще пропъди всички партизански отряди като мухи. Тази вехта кола е малко неудобна наистина!… Но така никой няма да се сети, че ние пътуваме с нея.
А тя отговори:
— Ти си напълно разстроен човек.
Той взе презрителните й думи като знак на съчувствие и стисна ръката й. Тя понесе това търпеливо, като докосване на противно влечуго, с което бе вече свикнала.
— Ще се поправя — обеща той, като съзна, че по въпроса за колоната не я бе убедил, но не изпита срам от това. — Ще излекувам нервите си напълно… Още малко търпение и ще заминем за Швейцария.
— Боя се да не стане късно — рече тя.
— Късно!… — В гласа му изхриптя принудена шеговитост. — Защо късно?
Тя отговори:
— Всичко се руши.
— Глупости!… Съветски войски няма да бъдат допуснати от англичаните тук… Възможно е отначало да има малко бъркотия, смесено правителство с комунистите за месец-два!… Нищо повече.
Тя се усмихна презрително. Умът му бе отслабнал от пиенето катастрофално, а от предишната му проницателност оставаха само мъгливо гадаене и наивен оптимизъм. Но тя мислеше вече само за себе си.
— Все пак добре е да заминем навреме — каза тя.
— Мила, ние не можем да направим това, преди да уредя работата с Кондоянис.
— Кондоянис е мошеник!… — избухна тя. — Чудно ми е как не съзнаваш това?… Ти просто му предаваш тютюните си, без да мислиш какво ще стане по-нататък.
Тя бе вече напълно безучастна към съдбата му, но не можеше да прояви същото равнодушие и към парите му — много пари, които той пъхаше безразсъдно в ръцете на подозрителния грък. Това бяха книжни пари наистина, немски марки, превърнати в левове, но все пак пари… И понеже те я вълнуваха — тя бе вече законната му наследница — излезе за миг от равнодушието си.
— Съвсем не, мила!… — възрази той. — Ако аз имам доверие в Кондоянис, това е тъкмо защото той е предприемчив човек. Мене също ме наричат мошеник!… — Той се изсмя самодоволно. — Аз гарантирам вземането си с договор. Освен това Кондоянис ще прехвърли на мое име швейцарски франкове в Базел.
— Колко франка? — попита тя заинтересовано.
— Един милион и двеста хиляди.
— Това е добре — пресметна тя хладно.
Бе малко, но все пак добре. Плащаше приблизително два пъти по-скъпо, отколкото ако купеше тези франкове на черната борса, но все пак щеше да получи нещо срещу тютюна. Цялата сделка бе заплетена, сложна, несигурна и доказваше неговия упадък. Но все пак тези един милион и двеста хиляди франка представляваха сума, която щеше да се прибави към другия им голям авоар в Швейцария. Тя отново потъна в равнодушието си към всичко, което не бе пари. Сега съзна изведнъж, че вече приличаше напълно на него. После чу как той извади изпод седалището бутилка коняк и пи може би за четвърти път от сутринта. Противното клокочене на бутилката я раздразни, но защитният рефлекс на съзнанието й веднага влезе в действие. „Нека пие — помисли си тя, — колкото повече пие сега, толкова по-малко ще бъда обезпокоявана в Кавала.“ И пак се загледа в пейзажа, слушайки, без да иска, нестихващото бъбрене между шофьора и секретаря. Те говореха усърдно, непрестанно, както изискваше приличието, за да не излезе, че подслушват разговора на господарите си. И от тяхното бъбрене за всяка забележителност, която се изпречваше по пътя, Ирина разбра, че бяха минали старата граница и пътуваха вече из Рупелското дефиле.
Читать дальше