Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Ирина наведе глава. Не бе нито уморена от пътя, нито оскърбена от постъпката на младежа, а само съзна, че и той беше нищожество — едно от тия провинциални нищожества като учителя по пеене с лъснатата от брилянтин коса, който я ухажваше, като неизвестните драскачи, които й изпращаха анонимни любовни писма, като цялата тази паплач от мъже с тъпи лица, с грижливо подстригани мустачки и ярки вратовръзки, която вечер се разхождаше по площада и ядеше семки в киното.

Тя въздъхна. Само веднъж да свършеше гимназия и да отидеше в София, да се запишеше в медицинския факултет… Тя знаеше как да живее и какво да постигне. В съзнанието й изпъкна чистият и жълт паваж на „Цар Освободител“, неоновите реклами, които мигат тайнствено в синия здрач, сладкарниците с елегантни мъже и хубави жени по масите, кината с големи екрани, с удобни меки седалища и с изискана публика, а не с тълпа от гамени, която мирише на чесън и плюе семки.

Един мъжки глас, внезапен и остър, пресече неочаквано мислите й.

— Чакай!… — рече гласът. — Дай ми един грозд!…

Тя се уплаши изведнъж от самотата на мястото и от тоя небрежен и неучтив мъжки глас, който така грубо я върна към действителността. Повдигна глава и с разтуптяно сърце видя сина на Редингота, сина на учителя по латински.

Той беше усоен, неприветлив и саможив младеж, без определено занимание откакто беше изкарал гимназия. Момичетата от града го отбягваха, но и той не се интересуваше много за тях. Ирина го бе виждала в двора на гимназията, срещаше го често по улиците и винаги оставаше удивена от това, че той не си даваше труд да я разгледа. Той беше по-скоро дребен и слаб — белег на оскъдицата и недояждането, сред които живееше учителското семейство на Редингота. Имаше бледно лице и тъмни, дълбоко поставени очи, които гледаха остро. Обикновено, след като го отминаваше, Ирина продължаваше да мисли за него. Струваше й се, че това студено и правилно лице би харесало на жените, за които четеше в романите. Но на нея не се харесваше особено. В часовете на вечерния здрач, когато почиваше от четене или от работа през деня, тя си бе изработила идеалния тип за красив мъж. Човекът, в който щеше да се влюби, трябваше да бъде висок и сух, но здрав, с дълги крака, с тънки и красиви ръце и с ъглесто лице, по което личат следи от дълбоки страсти. Синът на Редингота не беше такъв, но все пак в него имаше нещо, което я смущаваше. Той не приличаше на никой друг младеж в града.

Сега той стоеше пред нея с не много високия си ръст, със студеното си лице, гологлав, с измачкан евтин костюм и прашни обувки. В ръката си държеше малка подвързана книга, а от джоба на сакото му се подаваха вестници. Той имаше вид на човек, който беше прекарал следобеда на открито, под сянката на някое дърво, и сега се връща в къщи. И както винаги, не я забелязваше. Навярно я бе помислил за някое момиче от крайните квартали, полугражданка-полуселянка, която изнася грозде за продан в града.

— Ще ми дадеш ли грозде? — попита той.

— Вземи си! — каза тя троснато.

Безцеремонният начин, по който й заговори, я разгневи. Баща му имаше същия навик — да се обръща към ученичките с обидна пренебрежителност, говорейки им на „ти“.

— Аз ще платя, разбира се — заяви той, като извади две никелови монети и ги погледна критично, сякаш това бяха последните му пари.

— Ти грешиш!… — рече тя. — Аз не съм продавачка.

Той я погледна равнодушно, но после изведнъж очите му трепнаха. Най-после той я видя… Най-после той забеляза, че тя беше хубава и от малко по-друго тесто.

— Верно, ти не приличаш на продавачка — поправи се той без смущение.

Очите му се спряха последователно върху вехтата блуза, избелялата пола и платнените обувки, които бе сложила на бос крак. Тя имаше хармонично тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната кръв придаваше на кожата й, леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Тя бе свила доста претенциозно гъстата си черна коса на руло, а орловият нос придаваше на красотата й нотка на осъзната и малко високомерна сериозност. Всичко това му се стори забавно. Той продължаваше да я обижда с учудването в погледа си. У него имаше нещо несъзнателно арогантно. Ала вместо да се разсърди, тя извърна към него лакета си, върху който висеше кошницата, и рече:

— Вземи си.

Ръката й беше силна, мургава и загоряла от слънцето, но с нежна китка, с чисти и равно подрязани нокти.

Той постави книгата в джоба си и взе един грозд.

— Каква е тази книга? — попита тя жадно.