Чертите на лицето й наподобяваха неговите. Но вместо твърдостта и властната жизнена сила на пирата, от сивите й очи, от тънките й, почти безкръвни устни лъхаше меланхолия на дъждовен ден. Това чувство, което будеше лицето й, се засилваше от пълната липса на грим. Тя също бе омотала главата си в цветен тюрбан, който правеше бледното лице и пепеляворусата й коса още по-невзрачни. Единственото физически привлекателно нещо у нея бяха краката й — високи и стройни, но техният ефект се убиваше веднага от плоските гърди, от момчешката студенина в личността й.
Тя пое дима и се загледа неподвижно в полето с печалните си, лишени от блясък очи. Сутрешната прохлада изчезваше и над ожънатите ниви се спущаше омарата на летния ден. Тук-таме край селата пухтеха с бавен темп мотори на вършачки. Почернели от слънцето мъже със сламени шапки разтоварваха снопи. По изгорелите от сушата селски мери лениво пасяха овци. Дрипави овчарчета, подпрени на гегите си, гледаха втренчено автомобила, който се хлъзгаше по шосето, и хората в него. Кучетата им се спущаха към колата, тичаха след нея, а после изоставаха назад и лаеха злобно и продължително.
След разговора със Зара Мария почувствува облекчение. Така!… Формулата беше намерена. Флиртът на Зара щеше да бъде просто ексцентрично и невинно хрумване да се разсее един уморен човек. Сега вече Мария нямаше да се стеснява от подозрителната нежност, с която приятелката й се облягаше върху рамото на баща й, от намеците, които двамата си разменяха под формата на шеговити реплики. Тя си спомни и една друга формула, чрез която се отърва по същия начин от стеснението да понася в къщи любовника на майка си. Той беше ротмистър от гвардията, една кукла, един пуяк в червена униформа. Мария не можеше да го търпи, но трябваше да бъде любезна с него, за да създаде илюзията, че той идваше в къщи заради нея. Имаше трета формула, чрез която се спасяваше от досадата да бъде груба. Това беше преструвката, че се мисли за съблазнителна. Глутници от обожатели й се кълнеха в любов и на всекиго тя трябваше да отговаря, че вярва в думите му, но не е решила още да се омъжва. Имаше четвърта формула — да приема раболепните ласкателства на професионални музиканти и да си дава вид, че е пианистка от класа; пета формула — да спасява гордостта на бедните си приятелки; шеста формула — да не я мислят за саможива. Целият й живот беше оплетен с мрежа от формули, с които обличаше и маскираше нищожеството, паденията и глупостите на хората, между които живееше. Сега тя си спомняше тия глупости една след друга и внезапно почувствува дълбока умора от търпението, с което ги понасяше. Ала тази умора не беше нравствено възмущение, ни бунт срещу тяхната необходимост. Тя просто искаше да почине, да се отърве за малко от мрежата им. Обзе я желание да остане сама, да не вижда никого, да поживее в място, където не я познаваха. Усещаше нужда от десетина дни прост, естествен живот, без дансингите и компаниите на големите летовища, без миризмата на гума и бензин в София. Свиреше й се на пиано в тишината на вечерния здрач, когато боровете шумоляха, от планината полъхваше вятър и луната огряваше всичко с печална зеленикава светлина. Тя можеше да намери този покой в Чам Кория, където имаха вила, но сега там летуваше майка й заедно с пуяка, облечен във венгерка и нагизден със сребърни бранденбурги. Не искаше да разваля идилията им. Майката и дъщерята се бяха споразумели — пак чрез формула — да не си пречат взаимно.
Мария беше наследила от баща си неговата интелигентност, способността да прониква в хората, отчасти егоизма и дори малко от грабителския му инстинкт. Но тя беше лишена напълно от бликащата му жизненост. Умът й пречеше да затъва в глупостите на майка си. Тя не беше ни зла, ни великодушна. Способността й да прониква в хората и да разбира условностите беше притъпила моралното й съзнание от детинство. А сега беше напълно уверена, че доброто и злото в действителност не съществуваха и че нямаше никаква нужда да се прави разлика между тях. Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си, но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата ирония на философ, че беше само сива, никому непотребна вещ.
Моторът зафуча пак и стрелката скочи отново на деветдесет километра. Татко Пиер — така го наричаха роднините и всички чиновници от фирмата — беше обладан пак от демона на скоростта. Зара събуждаше у него дивашката екзалтираност, която на младини го караше да се хвърля и да печели в най-рисковани предприятия. Той беше забравил пак артериосклерозата, миокардита и остатъците от паралич в десния клепач след последния удар. Мария се наведе напред и хвърли поглед върху циферблата на скоростта. Стрелката показваше сто километра в час. Каросерията трепереше от напрежение, въздухът свистеше, а дърветата и храстите отлитаха назад като пометени от вихрушка. Е, папа го прекаляваше!… Мария беше готова да викне сърдито, но си спомни за формулата и замълча. Тя не се боеше от катастрофа. Почувствува се само унизена от вдетиняването на баща си и от това, че Зара отново почваше да шарлатанствува с него. Двамата щяха да продължат на юг, към Солун, а може би и до Атина. Все пак това беше по-добре, отколкото да се показват заедно в София или Варна. Ако продължеха към Гърция, Мария щеше да остане в градеца, да почине, да отдъхне сама в къщата до склада, за която едва си спомняше от детинство.
Читать дальше