Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Не ме ругай!… — изпревари я Костов. — Положението не е такова, каквото ви се струва на пръв поглед… Всичко би могло да се свърши с един обикновен разговор. Фон Гайер е доста своеобразен човек… Искам да кажа, няма вкус към вулгарни приключения и ви уважава достатъчно.

Ирина не отговори. Светлините на залеза отстъпваха място на вечерния здрач, но лицето й продължаваше да бъде ярко. Тя бе в рокля от шантунг с къси ръкави. Кожата на лицето й бе добила от слънцето златист, медночервеникав оттенък, а от закръглените рамене и овалът на гърдите й лъхаше здраве.

— Свършихте ли? — попита тя внезапно.

— Не — отговори експертът. Той запали нова цигара, готвейки се да продължи, но вместо това произнесе с досада: — Тихо!… Шефът иде.

Отпуснат и ленив, с цигара в уста, на терасата се появи Борис. Той беше с панталоните на всекидневния си костюм и цветна риза с отворена яка и запретнати ръкави. Пренебрежението му към дрехите — той никога не мислеше как да се облече — изпъкваше веднага с контешката елегантност на Костов. Видът му не бе вече тъй младежки. Очите му изглеждаха по-хлътнали, а мрачният им поглед, който някога беше очаровал Ирина, сега изглеждаше примесен с израз на подозрителност и свадливост. Този неприятен израз се беше наслоил в осемте години, през които управляваше „Никотиана“.

— Пак ли флиртувахте?… — попита той, като седна до Ирина и побърза да си налее коняк.

— Нима почваш да ставаш вече чувствителен към това? — саркастично забеляза тя.

Костов й направи знак с погледа си да запази спокойствие.

— Този е опасен!… — отговори Борис, като посочи с чашата си експерта. — Плюе и после замазва, а жените много обичат това.

— Не сте ме схванали зле — произнесе Костов.

— На всеки случай завиждам на косата ви — заяде се внезапно Борис, като погледна втренчено експерта.

— Това е перука — заяви Костов.

— Искате да кажете, красива като перука — Борис попипа с ръка оредялото си теме. — Трябва да ми дадете някоя от многобройните си течности.

— Нямате нужда — отвърна експертът. — „Никотиана“ ви оставя твърде малко време да мислите за външността си и за жени.

— Значи, пак сте получили оплакване!… — Борис погледна насмешливо Ирина. — А какво ще стане с „Никотиана“ без мене?

— Каквото и с вас!… Дребен филиал на Немския папиросен концерн.

— Та нали се стараем да избегнем именно това?

— Старанието е едно, а резултатите друго.

— Ще видим тази седмица… Утре пристига фон Гайер и Лихтенфелд!… — обърна се той към Ирина.

— Аз заминавам — отговори тя неочаквано.

Думите й паднаха като камък. Настъпи мълчание.

— Какво значи това?… — дрезгаво попита Борис.

Лицето му загуби изведнъж ленивата си отпуснатост, стана остро и злобно.

— Просто заминавам за София — Гласът на Ирина прозвуча студено. — Професорът ме вика в клиниката.

— По дяволите твоят професор!… — Лицето на Борис се изкриви от гняв. — Няма да заминеш никъде.

— Защо? — попита Ирина.

— Защото ще бъде безобразна простащина!… Хората знаят, че си тук.

— Фон Гайер, искаш да кажеш?

— Именно той!… Тъкмо сега предстои да уговорим условията на новия контингент и няма нужда да му правиш демонстрации!… А аз, глупакът, разчитах на тебе.

Отново настъпи мълчание, в което долетяха далечни звучи от джаз. Мракът в градината се сгъстяваше. Полъхна вятър, идещ от сушата и наситен с дъх на полски цветя. От морето изплува оранжева, забулена в изпарения луна.

— Господин Костов!… — произнесе внезапно Ирина. — Оставете ни за малко сами.

Експертът се изправи виновно, разкайвайки се за вмешателството си.

— Надявам се да не се скарате — пожела той и тръгна бавно към изхода на терасата.

Луната се издигаше бавно над хоризонта и фосфорната й светлина грееше с тихо сияние над морската шир, а отражението й се люлееше върху вълните. В градината прелитаха прилепи. Борис изпи наведнъж още една чаша коняк. Той пиеше вече всяка вечер, без да слуша съветите на Ирина, предупрежденията на Костов и гласа на разума си. Беше избрал гибелно средство за отмора след работа. По-преди това разкъсваше сърцето на Ирина. Сега тя наблюдаваше пиенето му равнодушно.

— Каква е тази комедия?… — попита той, след като почувства приятното замайване от алкохола. — Обижда те присъствието на Зара, нали?… Трябваше да поканя и нея заради Лихтенфелд… Нали сме решили да правим политика?

Той се захили двусмислено.

— Така!… Зара ще забавлява Лихтенфелд, а аз фон Гайер… Въпросът е да бъдат доволни германците.