Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Заповед!… — тъпо се оправдаваха стражарчетата.

— А бе каква ти заповед!… — изсмя се някой. — Ако ти заповядат да легнеш под колелата на влака, ще го направиш ли?

— Глупави сте, момчета!… — добави друг. — И вие рискувате живота си!… И вие оставяте сираци, за да пазите имането на думбазите!…

Цялото полицейско отделение се тътреше безпомощно, тикано от работниците.

Старшията съзна унизено, че ако инспекторът видеше хората му в това окаяно положение, веднага щеше да подаде доклад за уволнението му. Но и самият старшия не се държеше по-достойно от подчинените си.

— Господин Морев, разберете, не може така!… — жалко и умолително настояваше той, все под хипнозата на внушението си, че между двамата братя имаше съглашение.

И понеже съзнаваше, че не вършеше нищо, мъчеше се поне да подчертае услугата си.

— Разберете, господин Морев!… Не стрелям единствено заради вас!… — раболепно повтаряше той. — Брат ви е добър българин, почтен човек… Ще ме уволнят… Рискувам службата си.

Стефан и работниците се смееха. Най-сетне множеството стигна до площада, скъса тънкия кордон от полицаи, които го охраняваха, и подобно на буйна река се разля в него.

Като видяха, че на площада нямаше конна полиция, която можеше да ги разгони, стачниците се успокоиха и събраха мирно пред читалището. Балконите и прозорците на околните къщи бяха почернели от безделници, които горяха от любопитство, смесено с приятно чувство на лична безопасност. Площадът им се струваше като арена за гладиатори, на която стачниците и полицията щяха да дадат рядко, възбудително, изтръгващо от провинциалната скука, зрелище. И на нито едно от тия мирни нищожества не дойде на ум, че зрелището беше предвестник на бурни времена, които щяха да развалят първо тяхното спокойствие. По прозорците на читалищното кафене се натрупаха пенсионерите — стратези в политиката, безработните интелигенти — шампиони на табла, моникс и билярд, и няколко по-ранобудни младежи от градския хайлайф, които сутрин опитваха щастието си на ротативните машинки, а вечер — в любовта. Дори аптекарят, близък идеен приятел на Редингота и теоретик на новите патриоти в града и общопризнат виртуоз на карамболите, се отказа от евтината слава да бие на билярд един свой колега от София, чиновник в Народното здраве, който бе дошел да лекува ревматизма си в баните. Двамата оставиха щеките пред по-интересното зрелище, което им обещаваше площадът. Те се изправиха зад една група до прозореца и взеха участие в общия разговор. След гаданията за бъдещите ходове на Хитлер най-злободневната тема за разговор между безработните и пенсионерите беше червената опасност. Не че тази опасност им се струваше близка и действителна, нито пък имаше какво да загубят, ако станеше неминуема, но тя беше просто тема за разговор, давана от вестниците.

Когато видяха, че стачниците се събраха около читалището, посетителите на кафенето усетиха известно безпокойство. Ако станеха безредици, стачниците можеха да нахлуят в кафенето, а това щеше да смути идилията на моникса, таблата и безкрайните трескаво-сладостни разговори за възможностите на Хитлер. Тия хорица всъщност не обичаха бурните събития, а само разговорите за тях.

— Ще излезе голяма каша!… Ще видите!… — каза един пенсиониран учител по математика, като бършеше грижливо пенснето си с ъгъла на носната кърпичка, за да види кашата по-добре.

— Ами!… — небрежно отговори аптекарят. — Ей сега ще ги пръснат.

— Не се пръска лесно такава тълпа — забеляза учителят.

Той беше дребно акуратно старче с плешива глава и бели мустаци. Четиридесет години наред той беше свикнал да движи мисълта си по студените силогизми на математиката и това му пречеше да вярва във великото бъдеще, което Хитлер подготвяше на българите.

— Полицията си знае работата!… — троснато произнесе аптекарят. — Пък има и войска.

— А бе не ми го хвали, ако стигне до войска.

Аптекарят погледна бързо към вратата зад тезгяха, през която в случай на нужда можеше да избяга, и незабавно използва случая да уязви днешния строй.

— Какво искате, господин Дешев?… Демокрация?… Ето ви демокрация!… Стачки, безредици, класова омраза… всичко друго, но не и творчески труд!… — Той пое с два пръста локума, който келнерът му донесе, и мляскайки, продължи: — Да, всичко друго, но не и творчески труд!… Само германците ще оправят Европа.

Той имаше пълно, избръснато, гладко като порцелан лице и беше облечен със старомодната елегантност на петдесетгодишен ерген. Той изгаряше от желание да вземе главното представителство на Байер Майстер Луциус, да продаде аптеката си и след това да се пресели в София, където си беше купил апартамент. Като изяде локума си, той продължи апологията на творческия труд.