Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Откъде?

— Ще потърся съдружник или варантен кредит… Мога да изплащам на производителите след продажбата на готова партида… Има цял куп възможности.

Той погледна нетърпеливо стенния часовник и почна да барабани с пръсти върху масата.

— Ще се видим ли още веднъж? — глухо попита Ирина.

Той повдигна рамене и каза великодушно:

— Можем.

— При параклиса?

— Добре. При параклиса.

— Закъде бързаш сега?

— Имам работа в склада. Утре пристигат чорбаджиите. Трябва да стегна всичко.

Ирина се усмихна тъжно. Той си въобразяваше, че само няколко години го разделят от милионите. Имаше драма и в неговото безумие. Но тъкмо това я караше да го обича по-силно.

— Ти ли ще стегнеш всичко? — попита тя.

— Кой друг?

— Това е работа на директора.

— О, директорът!… — Борис се изсмя презрително. — Цялата му работа лежи върху Баташки и мене… Впрочем той пак е заминал някъде да държи реч и дори не знае за идването на чорбаджиите.

Ирина се намръщи. Генерал Марков минаваше за покровител на Чакъра и редовно купуваше тютюна му за „Никотиана“.

— Трябва да му съобщиш по някакъв начин — произнесе тя с упрек.

— На кого?

— На генерала.

Борис небрежно махна с ръка:

— Не съм длъжен да правя това… Но бъди спокойна. За Спиридонов е все едно дали генералът е тука или не. Марков е само патриотично украшение за местния клон на фирмата. Спиридонов си знае работата.

Още от дете Ирина беше чувала за Спиридонов. Името му я изпълваше с необяснимо чувство на страх и враждебност. От Спиридонов и от сделките му в чужбина зависеха много неща в околията. Той решаваше започването на покупките, отварянето на складовете, цената на суровия тютюн, размера на шкартото, големината на надниците, глада или жалката ситост на хиляди бедни семейства. Той ставаше причина за протести на депутати в Народното събрание, за внезапното избухване на стачки, за сбивания между работниците и полицията, в които се излагаше животът на баща й. И сегашното идване на Спиридонов отново изпълни Ирина с враждебност.

Тя изяде мълчаливо и тъжно един сладолед.

— Мислиш ли, че Спиридонов ще те забележи сега? — попита тя внезапно.

— Не зная — отговори той. — Но ако не го направи, толкова по-зле за „Никотиана“. Ще постъпя веднага в централата на „Източни тютюни“.

Ирина трепна горчиво: значи хвалбите му, че главният експерт на „Източни тютюни“ го викаше в централата, може би не бяха измислица.

Борис свърши работата в околийското финансово управление, за която беше излязъл от склада, и тръгна към долната част на града — квартала на тютюневите складове. Горещината беше намаляла. Той измина „чаршията“ с нейните ханове, кръчми, сарачници, налбантници и железарски магазинчета, пред които всеки съботен ден евреи-продавачи и селяни се отдаваха на оргии от безкрайни пазарлъци. От дворищата на хановете лъхаше миризма на застоял животински тор, а кръчмите издаваха противен дъх на вкиснато вино и ракия. Пред железарските магазинчета между лопати, търнокопи, сандъци с пирони и чували със син камък седяха възрастни белобради евреи с нечисти калпачета на главите си. Те ронеха зърната на броениците си с някакъв особен и неразбираем за минувачите екстаз на душевен мир, докато синовете им, бледи и рахитични, шетаха вътре. Киното до синагогата звънеше настойчиво, обещавайки на зрителите си вълнуваща серия от подвизите на Буфало Бил. Борис трепна вътрешно. Само преди една година му предлагаха да стане касиер в това кино, а сега го канеха в централата на „Източни тютюни“. Една година — през която той не беше изостанал назад, а тютюневият мираж беше засиял по-ярко.

Той отмина чаршията и зави към реката по тесните и миризливи улички на най-бедната част на града. Тук нямаше почти никаква зеленина. Жалките едноетажни къщици, измазани с вар, се притискаха една към друга, сякаш се срамуваха от изгледа си. В тесните дворове, през които течеха миризливи помийни вади, се мяркаха непривлекателни жени, готови да се скарат истерично за най-дребното нещо. Никой не бе учил тия работнически жени на приветливи обноски и безбройните грижи на нищетата разкъсваха нервите им. По улицата играеха деца. Най-малките се търкаляха в праха само по ризки и при всяко обръщане показваха голите си мършави задничета. По-големите, чиято възраст беше още недостатъчна, за да бъдат изсмукани в тютюневите складове, играеха на ашици и се караха ожесточено помежду си. Никой не беше показал на тия деца красотата на човешкото достойнство и озлоблението нахлуваше в душите им още от най-крехка възраст.