Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Най-после той стигна до сарашката работилница на Яко и се качи в стаичката си. Трябваше час по-скоро да вземе куфара си и да тръгне за София. Планът му бе да излезе на шосето и да вземе някой случаен камион, който отиваше натам. Пътуването с влака му се стори опасно и свързано с губене на време. Той почна да прибира вехториите си, хвърляйки ги в напукания картонен куфар, и докато правеше това, изпита отново усещане за безнадеждност, като че животът му беше свършил отдавна и всичко, което можеше да се случи сега, не го засягаше ни най-малко. Цялото бързане му се стори безсмислено, сякаш спасяването от опасността щеше да го изложи на още по-голяма досада. Искаше да избяга в София. А какво щеше да прави там?… Пак чувство на изолираност от другарите, пак унизително просене на дребна чиновническа служба от далечните богати роднини, пак подигравателни намеци, че се връща като блудния син, като глупав фантаст.

Макс прекъсна прибирането, за да запали цигара, и погледна разсеяно през прозореца. На улицата, върху отсрещния тротоар, стоеше висок младеж с бледо подпухнало лице и сиво палто. Едната му ръка беше в джоба.

Макс позна веднага един от цивилните агенти на полицията. Но дори сега той не изпита съжаление, а само извади пистолета си, приготви го за стрелба, седна до масата с лице към вратата и продължи да пуши.

Високият младеж с подпухналото лице чакаше търпеливо на тротоара. Той бе извърнал глава към площада, но очите му хвърляха всеки две секунди бърз поглед към къщата на Яко. Това бяха неприятни, тъжни и зли очи, покварени от жестокост и страх. Този младеж минаваше за виртуоз в биенето при изтръгване на показания, но винаги изпитваше страх. И сега също го беше страх, макар да нямаше особена причина за това. Той чакаше потиснато другаря си, за да арестуват заедно съмнителния. Двамата излязоха от полицейското комендантство едновременно. Единият отиде да търси Макс в склада на „Никотиана“, а другият — в квартирата му. Оня, който беше отишъл в склада, но не можа да го намери там, се върна в комендантството, откъдето шефът му заповяда да се присъедини към другия, чакащ пред квартирата.

Високият с подпухналото лице се ядосваше и ругаеше мислено бавността на другаря си, но не смееше да влезе в квартирата сам. Той се беше обадил вече по телефона в комендантството и знаеше, че другият е тръгнал оттам. Оня, който трябваше да дойде, се показа най-сетне зад ъгъла на съседната улица. Той беше нисък, дебел, с усмивка на шмекер, който гледа несериозно на работата си. Вървеше, без да бърза, и ядеше фъстъци. „Свиня“ — гневно помисли високият с подпухналото лице, но не го изруга, защото колегата му щеше да се ухили, а това го дразнеше много повече.

— Защо не взе униформени?… — троснато попита високият. Веждите на дебелия се повдигнаха глупаво.

— Нали ти казах по телефона!… — с трагичен глас наблегна високият.

— Хайде, де!… — ухили се лекомислено дебелият. — И за тая дреболия униформени!…

Младежът с подпухналото лице почервеня от гняв и мрачно сви устните си.

— Говедо!… — изруга той. — Ти гледаш през пръсти на работата си, но някога ще те надупчат като решето… Не знаеш ли, че политическите са опасни?

Той почувствува презрение към лекомислието на другаря си и омраза към жертвата, която щяха да арестуват. Опасна и кучешка професия бе тяхната!… Гледаш, мижитурка, охлузен бедняк, а когато се приближиш да го арестуваш, изведнъж изпразва цял пълнител в корема или главата ти. Той беше виждал убити колеги в моргата и споменът за тях го преследваше като кошмар. „Политическите са опасни“ — пак помисли той и тъпата животинска омраза, която изпитваше към тях, се засили още повече. От нея се раждаше и жестокостта, с която ги изтезаваше след арестуването. Но при всяко арестуване на нова жертва той изпитваше угнетяващо, непреодолимо смущение. И затова бе тъй нервен и сърдит сега.

— Добре де, добре!… — успокои го дебелият. — Аз ще вървя пръв.

— Хайде да те видим!… — каза високият, сякаш отстъпваше великодушно.

Дебелият го погледна подигравателно, съзнавайки моралното превъзходство на храбростта си.

— Какво ще ме видиш?… — възрази той, като мляскаше фъстъците. — Аз си знам работата и винаги правя това… Не съм пъзльо като тебе.

Високият замълча унизително. Страхът го накара да не разколебава решението на другаря си. Когато минаха на тротоара до къщата, той влезе в сарачницата, а дебелият остана при входа.

В това време Яко се пазареше шумно с някакъв селянин. Агентът с подпухналото лице се приближи до тях и прекъсна безцеремонно разговора им. Яко го погледна тревожно. По самоувереното му влизане той разбра, че това е човек на властта. Евреинът имаше дълга посивяла брада. Тази брада, заедно с кирливото калпаче и кожената престилка му придаваха старинен и чудноват вид, който раздразни агента.