Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Чакай!… — извика Макс. — Ти влагаш съвсем погрешен смисъл в думите ми…

— Просто повтарям това, което каза… — с металически глас продължи Лукан. — Трето: пред нас стоят само работа и отговорности, а зад нас винаги крачи смъртта и затова сме намръщени… Ние не можем да бъдем сбирщина от либерални и весели социалдемократи, които се забавляват по вечеринки и плещят безопасно за политика. Четвърто: ние не сме глупци и знаем защо хвърляме работниците и себе си дори в една безнадеждна акция, в която можем да загинем. Достойната смърт на всеки от нас е жесток удар в лицето на врага, който го разколебава, плаши и деморализира. Пето: стачката ще бъде проведена така, както е замислена и подготвена от отговорни другари. Всяко противопоставяне на това е равносилно на предателство, ще подействува много зле на необразованите другари. Ясно ли ти е всичко това, другарю Макс Ешкенази?

— Ние сме прости, ама разбираме — загадъчно произнесе Спасуна.

— Аз мисля, че можем да разискваме — с примирителен тон каза Блаже.

— Не сме вчерашни — добави Шишко, като се намръщи и хвърли хладен поглед с единственото си око към Лукан.

— Нищо не може да се разисква!… — гневно произнесе Лукан. — Колелото е вече завъртяно.

Отново настъпи мълчание, което сега бе досадно и тежко. Макс мислеше тъжно: „Пак фанатизъм, пак тесногръдие, пак слепота!…“ И все пак Лукан беше самоотвержен, честен и умен. Малцина бяха като него. Защо светлината на болшевишката партия не проникваше във всичките кътчета на душата му? Но колелото вече се движеше. Лукан имаше право. Червеят на съмнението за разногласията по върха не трябваше да прониква в простите и честни души на Спасуна, Шишко, Блаже… Колко странно беше, че те долавяха правилното становище и сякаш искаха да го подкрепят!… Ала това щеше да внесе смут в душите им, да ги разколебае тъкмо сега, когато трябваше да бъдат активни и уверени в себе си. Да, Лукан имаше право!… Макс не трябваше да говори пред тях. Извърши грешка. Ала това стана пак по вина на Лукан, пак поради това затваряне в потайна, конспиративна черупка. Защо не беше осведомил никого досега, че решенията са взети?

— Прав ли съм? — внезапно попита Лукан.

— Да — глухо отговори Макс.

Той беше смазан и оскърбен от капитулацията си, но мислеше, че постъпва правилно. Металните очи на Лукан светнаха доволно.

— Колко е часът? — попита той.

— Единадесет — отговори Симеон, като погледна будилника.

Макс се изправи, кимна хладно на всички и отиде в малкото тъмно преддверие да обуе калните си обувки. Симеон го последва, мъчейки се да разсее лошото настроение с коментарии за времето.

Вятърът беше престанал. Някъде далеч, сред мъглата и влагата, мъждееха електрически лампи. Макс се отправи към тях. Мокрите му продънени обувки цвъркаха тъжно в калта.

Стефан чакаше в квартирата на Макс и изтегнат върху коравото му легло, четеше стари броеве от „Комсомолская правда“.

— Е, какво?… — иронично попита младежът, когато Макс се върна.

— Нищо особено — равнодушно произнесе евреинът. — Само дребни разисквания около складовите дружества.

— Как нищо?

— Ще чакаме директиви отгоре.

— Постави ли се въпросът за стачка?

— Неопределено… Само общи изказвания.

— Останаха ли други след тебе?

— Някои.

— А непознати имаше ли?

— Само един… Вероятно този, когото наричат Лукан.

— Глупости!… — мрачно каза Стефан. — Тебе са те изгонили.

— Да ме изгонят ли?… — Макс разсеяно запали цигара.

— Останаха да разискват дребни въпроси. Искаш ли чай?

— Добре, направи чай!… Но тебе са те изгонили — пак повтори Стефан. — Те правят демонстрации… Явно, искат да се отърват от нас, но действуват предпазливо… Може би ги е страх да не се разсърдим и отидем в полицията. Нищо чудно, ако подозренията им стигнат дотам.

— Прекаляваш!… Няма нищо подобно — рече Макс, като запали тенекиената печка с дърва и постави върху нея чайника.

— Не, не прекалявам!… — сприхаво отговори младежът.

— Това е у тях система. Но аз реших да не се вълнувам повече, знаеш ли?… Нека си чупят главите както искат. Реших да се отдам на теоретична дейност. Малко философия, брошурки… стихчета… туй-онуй!… Как ти се струва? Ще се занимавам безопасно с маркс-ленинизъм за собствено удоволствие.

Стефан се изсмя презрително.

— Не се смей!… — сурово каза Макс. — Ти нямаш право да зарежеш партията, когато ти скимне.

Евреинът втренчи погледа си в мрака на прозореца. Стъклото му отразяваше бедната вътрешност на стаичката, желязното легло, крушката без абажур, грамадните купове от вестници и книги. Навън беше мрак, кална и кишава зима. И тогава неволно, сред някакво мигновено отпущане на волята, Макс почна да мисли за света, който беше оставил, и за зимните вечери, когато, облечен в хубав тъмен костюм, кокетираше в ателието на художницата с крайните си теории за изкуството.