Дона Тарт - Щиглецът

Но беше свикнал да бъде сам. Без да се оплаква, се приготвяше за училище, пътуваше на автостоп, сам си подписваше известията за успеха и поведението му, изпращани от учителите, крадеше си храна и всичко необходимо за училище от магазините. Приблизително веднъж на седмица ние се отклонявахме на мили от обичайния си път, вървейки в сянката на чадърите като индонезийски туземци, за да хванем малкото местно автобусче, CAT 86 86 citizens Area Transit — областен обществен транспорт — Б.пр. , на което, доколкото можех да преценя, се качваха само пияни, хора, прекалено бедни, за да си позволят кола, и деца. Автобусът се движеше доста нередовно, и ако го изпуснехме, се налагаше да чакаме дълго следващия, но пък сред спирките му имаше една при търговски център, в чийто прохладен, блестящ супермаркет с недостатъчно персонал Борис крадеше за нас стекове, масло, кутии чай, краставици (голям деликатес в неговите очи), опаковки бекон — и дори сироп за кашлица веднъж, когато бях настинал — пъхаше ги под подплатата на грозния си сив шлифер (мъжки шлифер, прекалено голям за него, със смъкнати рамене — мрачно напомняне за страните от Източния блок, купони за храна и фабрики от съветската епоха, за индустриални комплекси в Лвов и Одеса). Докато той кръстосваше между витрините, аз стоях в началото на пътеката, за да го предупредя, ако се появи някой — толкова разтреперан от страх, че на моменти се опасявах да не припадна, но скоро и аз започнах да пълня джобовете си с ябълки и шоколад (и двете — също любима храна на Борис), преди да продължим невъзмутимо към щанда, откъдето си купувахме хляб, мляко и други неща, прекалено големи за крадене.

В Ню Йорк, когато бях единайсетгодишен, майка ми ме беше записала на някакъв курс под надслов „Деца в кухнята“, на дневен лагер, където се бях научил да приготвям някои прости неща: хамбургери, печено сирене (приготвях го за майка ми понякога, когато работеше вечер до късно) и нещо, което Борис наричаше „яйца с препечени филийки“. Борис, който седеше на кухненския плот, ритайки с крака шкафовете и ми говореше, докато готвех, после измиваше чиниите. Разказваше, че в Украйна понякога се занимавал и с джебчийство, когато му трябвали пари за ядене. „Гониха ме веднъж-два пъти“, казваше той. „Но така и не ме хванаха“.

— Може някой път да отидем до „Стрип“ — казах аз. Двамата стояхме пред кухненския плот у нас, с ножове и вилици, и ядяхме пържоли направо от тигана. — Ако искаме да правим това, точно там е най-подходящото място. Никога не съм виждал толкова много пияни хора на едно място, и всичките не са оттук.

Той спря да дъвче; изглеждаше шокиран.

— А защо да го правим? Тук е толкова лесно да се краде от големите магазини!

— Казвам го просто така — парите, които бях получил от портиерите — и които двамата с Борис харчехме по малко, по няколко долара за автоматите и супермаркета до училището, който Борис наричаше „магазина“ 87 87 „Магазина“ — Борис употребява думата magazine, която на английски означава списание, част от огнестрелно оръжие, но не и търговски обект. — Б.пр. , щяха да стигнат за известно време, но не бяха неизчерпаеми.

— Ха! И какво ще правя аз, ако те арестуват, Потър? — попита той, хвърляйки голямо парче от стека на кучето, което бе научил да танцува на задни лапи. — Кой ще ми готви? И кой ще се грижи за Хапльо?

Той наричаше кучето на Ксандра, Попър, ту „Амил“, ту „Нитрит“ 88 88 Попърс — (poppers) жарг. за амилнитрит — стимулант, афродизиак. — Б.пр. , ту „Попчик“, ту „Хапльо“ но никога с истинското му име. Бях започнал да го пускам в къщата, въпреки че не ми позволяваха, защото не издържах да го гледам как се дърпа на веригата си, опитвайки се да гледа вътре през стъклената врата, и джафка като обезумяло. Но вътре то беше учудващо кротко; копнеещо някой да му обърне внимание, ни следваше, където и да отидехме, подтичваше тревожно по петите ни, нагоре и надолу по стълбите, свиваше се на кълбо на килима и заспиваше, докато ние с Борис четяхме, карахме се или слушахме музика в моята стая.

— Наистина, Борис — казах, отмятайки косата от очите си (беше наложително да се подстрижа, но не ми се харчеха пари за това), не виждам голяма разлика между краденето на портфейли и краденето на стекове.

— Разликата е голяма , Потър — той разпери ръце, за да ми демонстрира точно колко голяма. — Да крадеш от човек, който си вади хляба с труд, е едно, да крадеш от голяма, богата компания, която краде от хората — съвсем друго.