Дона Тарт - Щиглецът

Същата вечер, у Борис — докато лежах пиян в моята половина от покрития с батикова тъкан матрак — се опитах да си припомня как изглеждаше Пипа. Но през прозореца без завеси се виждаше такава огромна и ясна луна, че вместо това си припомних една история, която ми бе разказвала майка ми — как, когато родителите й отивали на конни състезания със стария си буик, тя пътувала като малка с тях на задната седалка. „Пътувахме дълго, понякога по десет часа, през сурови местности. Виенски колела, арени за родео, посипани с талаш, всичко миришеше на пуканки и конска тор. Една вечер, бяхме в Сан Антонио, аз малко се разкиснах — нали разбираш, исках си моята стая, моето куче, моето легло — и тогава татко ме вдигна нависоко и ми каза да погледна луната. «Когато тъгуваш за вкъщи», каза той тогава, «просто погледни луната, защото луната е една и съща, където и да си.» Затова, когато той почина и аз трябваше да отида у леля Бес — а дори и сега, в града, всеки път, когато видя пълната луна, ми се струва, че той ми казва да не поглеждам назад и да не тъгувам за разни неща, че домът ми е там, където съм аз — и тя ме целуна по носа. — Или където си ти , малчо. За мен ти си центърът на света.“

До мен нещо зашумоля.

— Потър? — попита Борис. — Буден ли си?

— Може ли да те попитам нещо? — казах аз. — Как изглежда луната в Индонезия?

— Какво ти става?

— Или — отде да знам, например в Русия? Същата ли е като тук?

Той ме чукна леко по главата с кокалчетата на пръстите си — типичен негов жест, който вече познавах, с който искаше да каже „идиот“.

— Еднаква е навсякъде — каза той, прозя се и се подпря на едната си кльощава, окичена с гривни китка. — Защо?

— Не знам — казах, а после, след напрегната пауза: — Чу ли това?

Някъде се бе хлопнала врата.

— Какво е това? — попитах и се обърнах така, че да бъда с лице към него. Спогледахме се, наострили уши. Долу се чуваха гласове — смях, хора се блъскаха насам-натам, чу се трясък, като че ли бяха съборили нещо.

— Това баща ти ли е? — попитах и седнах в леглото — и тогава чух женски глас, писклив, пиянски.

Борис също седна — кокалест, болезнено блед в светлината, която влизаше през прозореца. Шумовете, които долитаха отдолу, звучаха така, сякаш хвърляха разни неща и местеха мебелите.

— Какво говорят? — попитах шепнешком.

Борис се заслуша. Виждах ясно всички грапавини и вдлъбнатини по шията му.

— Глупости — отвърна той. — Пияни са.

Двамата седяхме и слушахме — Борис по-съсредоточено от мен.

— Каква е тази с него? — попитах.

— Някаква курва — той се заслуша за кратко, смръщил чело, профилът му се очерта остро на лунната светлина, после отново легна. — Две са.

Търкулнах се настрана, за да погледна айпода си. Беше 3:17 сутринта.

— Майната им — изпъшка Борис, почесвайки се по корема. — Защо не млъкнат?

— Жаден съм — обадих се плахо след кратко мълчание.

Той изсумтя.

— Ха! Вярвай ми, не искаш да отидеш там.

— Какво правят? — попитах. Една от жените току-що бе изпищяла — не можех да преценя дали на шега или от страх.

Лежахме като вдървени, взирахме се в тавана и слушахме зловещото тряскане и блъскане.

— Украински ли е това? — попитах след малко. Макар да не можех да разбера и дума от онова, което говореха, достатъчно дълго бях общувал с Борис, за да започна да правя разлика в интонацията на украинския говор, сравнен с руския.

— Отлично, Потър. — После: — Запали ми една цигара.

Подавахме си цигарата един на друг в тъмното, докато отново чухме захлопване на врата в друга част на къщата и гласовете затихнаха. Накрая Борис издиша, една последна, димна въздишка, и се претърколи, за да загаси фаса в преливащия пепелник до леглото.

— Лека нощ — прошепна той.

— Лека нощ.

Той заспа почти веднага — пролича си от дишането му — но аз лежах буден още дълго време, с раздразнено гърло, чувствах се замаян от цигарата и ми се гадеше. Как се бях озовал в този нов живот, в който пияни чужденци крещяха нощем около мен, всичките ми дрехи бяха мръсни и никой не ме обичаше? Борис — несъзнаващ нищо — хъркаше до мен. Когато най-сетне, на зазоряване, заспах, сънувах майка си: тя седеше срещу мен в метрото по шеста линия, полюшваше се леко, лицето й изглеждаше спокойно в потрепващата изкуствена светлина.

„Какво правиш тук?“, каза тя. „Върви си у дома! Веднага! Ще те чакам в апартамента.“ Само че гласът й не беше съвсем истински, а когато се загледах по-внимателно, видях, че това съвсем не бе тя, а някой, който се представяше за нея. Задъхан, стреснат, аз се събудих.