Робърт Уолър - Танго

Седмица след официалното обявяване на подкрепата за строителството на магистралата, Карлайл седеше до акумулиращата си печка и обмисляше следващия си ход. Не че му бяха останали някакви ходове. Може би просто трябваше да си събере багажа и да си тръгне.

Няколко дни по-рано от Каспър му се беше обадила Гели Девъроу – бе прекарала Коледа с дъщеря си. Беше чула за решението относно магистралата и изрази съчувствието си към Карлайл. Гласът беше мек и загрижен, но нещата между двамата леко, се бяха променили. Той бе напълно погълнат от работата си и битката против магистралата, а тя се бе отдала на учене. И въпреки че Гели не каза нищо подобно, Карлайл усещаше, че трябва да си е намерила някого.

Няколко седмици по-рано се бяха срещнали в един мотел по средата на пътя между Спеърфиш и Саламандър, но беше различно от преди. Гели бе друга, променяше се бързо. Карлайл бе различен; гневът му го бе направил мрачен и незаинтересован от великите идеи, с които Гели се сблъскваше в процеса на ученето, идеи, за които ѝ се говореше с интензитета на жена, преоткриваща себе си. И изглежда, че най-после финансовите ѝ притеснения щяха да отпаднат, тъй като планираният национален парк "Антилопа" щеше да включва и нейната земя.

Особено много ѝ се говореше за професора, който водеше курса ѝ по колониална история – колко брилянтен бил той, колко време отделял, за да разговаря с нея извън часовете. Онова, което бе съществувало между нея и Карлайл, приключваше. И двамата го знаеха. Вината не беше на никого, просто така се случваше понякога. Когато се разделиха в мотела, те стояха прегърнати по-дълго, отколкото бе необходимо, но никой от двамата не спомена да се видят отново.

Почти нищо не задържаше Карлайл в Йеркс Каунти. Магистралата щеше да погълне къщата му и птиците. Той затвори вратичката на печката, след като сложи няколко дъбови цепеници в огъня. Седеше там, с Боклукчийски камион в скута, изпълнен с леко съжаление към самия себе си, и се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход. Може би трябваше отново да стане циганин. Да си намери ново място. Полет – като възможност.

Мислеше си, че трябва да довърши масата за трапезарията. Тя щеше да виси на стената, закрепена на тежки медни панти, взети от една стара църковна врата, и при нужда да пада до хоризонтално положение. Но Карлайл още не беше измислил естетичен и едновременно с това функционален начин за закрепянето на масата към стената, когато не се ползваше. Какъв смисъл имаше? Щеше да я няма, след като магистралата минеше през къщата. Не, каза си той, въпреки това трябваше да я направи. Трябваше да довършва нещата, да ги прави както подобава. След масата трябваше да се заеме с поправката на стъклата на атриума, да приведе тялото в добра форма за предстоящото погребение.

Стоеше и оглеждаше масата, изправен пред вечната дилема между форма и функционалност. Простата кука, която продължаваше да използва, бе лишена от елегантност. Трябваше му нещо също толкова просто, но с повече стил. Боклукчийски камион не спираше да скача върху масата и да се настанява върху нея, готов за сън, и Карлайл трябваше да го премества оттам всеки път, когато му се наложеше да вдигне плота нагоре, за да огледа проблема от всички страни.

Някъде към четири часа следобед, когато слънцето вече клонеше към залез, Боклукчийски камион се събуди и наостри уши. Миг по-късно Карлайл дочу хрущенето на нечии стъпки по снега отвън. Бързо и тихо приближи до един от прозорците и погледна: Сузана Бентийн, сама. Щом Сузана стъпи на верандата, Карлайл отвори вратата. Ръсеше се лек снежец. Тя се усмихваше, лицето ѝ бе почервеняло от вятъра и студа.

– Здравей, Карлайл. Предполагам, че поздравът днес трябва да е "Честита Нова година на патерици". Може ли да вляза?

– Разбира се. Честита Нова година на патерици и на теб, Сузана. Може ли да взема пелерината ти?

– Мисля, че ще постоя с нея. Разходката беше хубава, но в момента ми е малко студено. Една чаша горещ чай ще ми дойде добре. – Тя се огледа наоколо. – Какво ще правиш с масата?

– Опитвам се да измисля как да я закрепя най-добре към стената.

Карлайл говореше от кухнята: приготвяше чая и мислеше. Сузана вече не му изглеждаше толкова труднодостъпна, както преди. В процеса на изграждането на монумента в чест на Коуди Маркс, както и в хода на мъчителната война срещу строителството на магистралата, той бе станал напълно овладян и самоосъзнат човек. Това правеше силно развитата индивидуалност на Сузана по-малко заплашителна.