Робърт Уолър - Танго

Разговорът им край реката отпреди година по някакъв начин бе изчистил напрежението помежду им, поне за Карлайл. Той се беше изразил искрено и ясно, тя го бе разбрала. Освен това през последната година го беше посещавала редовно, придружена от Гели или индианеца, и напрежението, което Карлайл изпитваше в нейно присъствие, почти бе изчезнало. Почти. Все още я желаеше, а подобно напрежение никога не можеше да отшуми. Карлайл си даде сметка, че тя за първи път идва сама в къщата му.

– Какъв е проблемът с масата? О, разбирам, опитваш се да измислиш различен начин за закачането ѝ на стената. – Тя се наведе да огледа пантите.

Карлайл взе двете чаши с чай от печката, приближи и подаде едната на Сузана.

– Ще измисля нещо, просто въпрос на време.

– Веднъж видях нещо подобно в Ирак. Опитвам се да си спомня как точно я бяха направили. Можем ли да поседим край печката, докато се стопля?

Сузана отпи от чая си. Зелените ѝ очи наблюдаваха Карлайл Макмилън над ръба на чашата, червеникавата ѝ коса се разстилаше на вълни изпод качулката на пелерината.

Той срещна погледа и, но все още му беше трудно да издържи на по-продължителен контакт с очите на Сузана Бентийн.

– Какво правиш навън в такъв студен януарски ден?

– Прекарах цялата вечер с Марси и Клод Инглиш. Те са много мили хора и от време на време ме канят на гости у тях. Познаваш ги, нали?

– Да. За пръв път срещнах Клод, когато купувах материала за пода от него. По време на бъркотията около магистралата на няколко пъти ме каниха на вечеря. Добри хора, умни хора.

– И аз, и Марси се интересуваме от интензивно градинарство. Един ден се срещнахме в библиотеката на Саламандър, докато и двете ровехме из една и съща секция с книги. Канеха ме да остана у тях и тази вечер, но те имат малки деца и винаги си мисля, че когато оставам за по-дълго, може да ги притеснявам, въпреки че Марси твърди, че не е така. Пък и ми се щеше да се поразходя. Тръгнах към Саламандър, но после ми хрумна да се отбия тук и да видя дали си вкъщи, и как се чувстваш след тежката битка.

– Радвам се, че дойде. Бих те поканил да останеш за вечеря, но се страхувам, че нямам кой знае какво за ядене. Седях си тука и се самосъжалявах, и заради това не ми остана време да отида до "Джак и Джил".

– Карлайл Макмилън, може и да си специалист в областта на дърводелството, но готвенето, когато няма с какво да се сготви, е една от моите слециалности. Овладяла съм тези способности през годините, прекарани по пътищата с баща ми.

– Веднъж спомена, че бил антрополог, нали така?

– Да. Понякога се намирахме на петстотин километра от най-близкия магазин за храна, в австралийската пустош или в някой планински проход в Боливия. Спомням си каква физиономия направи баща ми една коледна сутрин в Боливия, когато погледна хранителните ни запаси. Бях само на четиринайсет, но си метнах палтото и се закатерих нагоре, докато не открих един фермер, който ми продаде доста жилаво наглед пиле. Въпреки това, като добавих малко консервирани зеленчуци, яденето стана хубаво. Имаш ли нещо против да надникна в килера ти? Човек винаги може да сготви супа, независимо колко мизерни изглеждат запасите му.

– Ще съм ти много благодарен, ако го направиш. Мога да ти обещая бутилка прилично червено вино, ако изобщо успееш да скалъпиш нещо от останките в килера. В най-лошия случай можем да си отворим виното и да прескочим вечерята, ако се наложи.

Сузана се усмихна и свали пелерината си.

– Няма да се наложи. Това е нещо, което почти със сигурност мога да ти обещая.

Оказа се права. Половин час по-късно от кухнята се носеше приятен аромат, а Карлайл опъваше масата и продължаваше да се чуди как да я закрепи по-добре към стената. Беше му трудно да се концентрира, когато Сузана бе само на няколко метра от него, пред готварската му печка. Умът му не спираше да превърта спомените за голото ѝ тяло, танцуващо по същия под, на който той стоеше в момента.

Тя си тананикаше, дългата ѝ леко чуплива коса се спускаше по раменете, сребърните халки подрънкваха. Погледна към Карлайл и попита:

– Какво става с масата? Някакви върховни идеи?

– Няколко, но нито една – върховна. Мирише ми на хубаво.

– Все пак ще имаме супа. Знаеше ли, че сред всичките буркани със сладко и кутии с пирони имаше всички продукти, необходими за приготвянето на домашен хляб?

– Не... Наистина ли?

– Да, и хлябът ще бъде готов след малко. В аромата на прясно изпечен хляб има нещо първично. Нещо, връщащо ни много назад в миналото. – Боклукчийски камион се отърка в краката ѝ, мъркайки доволно.